Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Сигурна ли си?

— Намерих бръмбарче в телефонната слушалка.

Ноздрите му гневно се разшириха.

— Скъпа ми Оливия — най-сетне произнесе той, — много съжалявам за случилото се. Нямах представа. Не мога да гадая кой е извършил всичко това, но както знаеш, живеем в параноични времена.

— Да. И сам разбираш как…

— О, да, да. Разбира се. Ти си журналистка и лингвистка. Имаш любознателен ум. Самият аз вероятно също бих бил подозрителен. Но в такъв случай, предполагам, че ако продължаваше да храниш тези подозрения, сега нямаше да си тук.

— Би било доста шантаво от моя страна — внимателно избегна лъжата Оливия.

— А сега си изгубила и работата си.

— Е, не беше точно работа. Но очевидно твоите хора са били бесни, като са се обадили.

— Веднага ще оправя тази работа. Напиши до редакторката подробностите от договора си, а утре сутринта аз лично ще й се обадя. Толкова съжалявам за случилото се.

Май започвам да се влюбвам в теб — мислеше тя. — Дори да си терорист. Аз съм като някоя от онези сътруднички, които се влюбват в ръководителя на бунтовническата армия или биват отвличани и започват да си падат по човека, който ги е отвлякъл. Страдам от стокхолмския синдром. Ще свърша като обект на кратък репортаж в „Час за жената“.

Той взе главата й в ръце и се взря в очите й. Наистина беше прекрасен: нежен, чаровен, щедър, мил.

— Ще дойдеш ли? В Хондурас? — попита. — Ще ти пратя самолет и ще бъдеш моя гостенка.

Тя направи усилие да устои.

— Не, не. Много си любезен, но никога не приемам гостоприемство, когато пиша материал. Това пречи на обективността ми. Може да намеря хлебарка в супата и тогава закъде съм?

— Тогава тази покана за вечеря също ще попречи на обективността ти.

— Само ако пиша материал за теб.

— А ти не пишеш ли? Разочаровате ме, госпожице Джаулс. Смятах, че ще ме превърнете в звезда.

— Сигурна съм, че си единственият човек в Л.А., който не се стреми да стане звезда. — Не и в този живот.

— А аз мисля, че ти си другият.

Протегна ръка и нежно я погали по бузата. Влажните му кафяви очи сякаш изгаряха нейните. Докосването на устните му върху нейните изпрати шокови вълни по цялата й система.

— Госпожице Джаулс — измърка той, — вие сте една прекрасна, невъзмутима… англичанка.

Той стана, взе ръката й, изправи я и я поведе към палубата.

— Ще останеш ли с мен тази нощ? — попита и погледна надолу към нея.

— Прекалено рано е — промърмори тя и се остави да притегли главата й до гърдите си, да я обвие властно с ръце и да погали косата й.

— Разбирам — отвърна. Единственият звук беше мекото плискане на вълните в корпуса на яхтата. — Но нали ще дойдеш в Хондурас?

— Ще си помисля — немощно отвърна Оливия.

— Кой терминаал?

Таксито на Оливия минаваше сред нефтените полета по пътя към летището. На всяка крачка, колкото и невероятно да беше, се появяваха пясъчно оцветени кимащи магарета, сякаш беше в Южен Ирак, а не в покрайнините на Лос Анджелис.

— Кой терминаал? — попита пак шофьорът на таксито. — Терминаал? Международен? Вътрешен? Коой компания?

— О, о, ъ — запелтечи тя, защото нямаше представа къде отива. — Международния.

Слънцето залязваше сред облаците с детайлите и великолепието на маслена картина, хаосът от преплетени телефонни жици се чернееше на фона му. Изпита тръпка на преждевременна носталгия по Лос Анджелис и Америка: онази Америка на пустините, бензиностанциите, дъгите шосета и изобретенията.

— Коой компания?

Я млъквай — едва се сдържа да не каже тя. — Още не съм решила.

Насили се да започне да мисли ясно и разумно. Проблемът беше съвсем прост: беше се влюбила в мъж. Подобно нещо можеше да се случи на всекиго, като се изключеше фактът, че е международен терорист. Симптомите й бяха познати: само трийсет процента от мозъка й функционираха. Останалата част беше заета от комбинация от фантазии и спомени. Всеки път, когато се опитваше спокойно да прецени положението и да направи някакъв план, умът й биваше завладяван от представи за безкрайно бъдеще с Ферамо, започващо с гмуркане в кристалните карибски води, последвано от чукане в бедуински шатри в суданската пустиня и завършващо с брачен живот в стил Грейс Кели-принц Рение — яхти, дворци и тъй нататък, с Ферамо, който след някаква изумителна душевна акробатика се е превърнал от терорист в известен кинорежисьор-тире-филантроп, а може би и доктор-тире-учен-тире-някаква неопределена мъжка професия, включваща и уменията да се поправят коли. Не трябваше да ходи на срещата на остров Каталина. Опитваше се отчаяно да се вземе в ръце. Няма — повтаряше си тя — да преследвам никой мъж. Жените са еволюирали и са се научили да правят всичко, което е било мъжка работа, а мъжете са отговорили с регрес. Те дори вече не могат да ремонтират разни неща. Но в този момент Ферамо, облечен в контешки костюм, ровичкаше в двигателя на хеликоптера под обожаващите погледи на екипажа. С последно завъртане на гаечния ключ двигателят се включи с рев, а екипажът заръкопляска и завика ура. Ферамо я грабна през кръста, отметна главата й назад и страстно я целуна, преди да я метне в хеликоптера.