Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Това е моята страст — обяви той. — Филмите. Гледал съм толкова много с майка ми, толкова много от великите стари филми. Някой ден ще направя филм, който ще бъде помнен дълго след смъртта ми. Стига да успея да си пробия път сред тъпотата и предразсъдъците на Холивуд.

— Но ти вече си правил филми.

— Малки филми във Франция. Не би могла да ги знаеш.

— Защо? Изпитай ме.

По лицето му не пробяга ли мимолетна паника?

— Виж — посочи той, — това е покривалото за глава, носено от Елизабет Тейлър в „Клеопатра“.

— А „Оскар“-ът истински ли е?

— Да, но се опасявам, че не е много престижен. Мечтата ми е да се добера до някоя от статуетките, раздадени за „Лорънс Арабски“ през 1962 година. Но засега трябва да се примиря с тази, която е награда за най-добро озвучаване от края на шейсетте години.

Оливия се засмя.

— Разкажи ми повече за работите си. Може да съм гледала нещо. Гледам доста френски филми в…

— Виж. Това са перлите, които Одри Хепбърн е носила в „Закуска в Тифани“.

— Истинските?

— Разбира се. Искаш ли да си ги сложиш за вечерята?

— Не, не. Ще изглеждам нелепо.

Той ги извади от витрината, сложи ги на врата й и ги закопча с ловкостта на хирург. Отстъпи крачка назад да прецени ефекта.

Усети, че изпитва бодване на синдрома на Пепеляшка и се вбеси на себе си. По дяволите, наистина беше впечатлена от тъпата яхта, от апартамента, от перлите и хеликоптера. Знаеше, че е една от дългата редица момичета, ухажвани по този начин, а не искаше да е така. Нелепото, измамно усещане, което може да връхлети момиче в подобно положение, вече клокочеше в нея. Мислеше: Аз съм различна, не го харесвам заради парите му, харесвам го заради самия него. Мога да го променя, а заедно с това си представяше как се разполага на яхтата като обожавано същество, как скача във водата да се гмурка неограничено, без допълнителна такса за взетото под наем оборудване, а после излиза изпод душа и си слага огърлицата на Одри Хепбърн.

Стига, заповяда си тя. Престани веднага, нещастнице. Заеми се с това, за което си дошла. Прииска й се да изкрещи: Пиер бин Ферамо, не можем ли да изясним нещата? Ухажваш ли ме, или се опитваш да ме очистиш? Терорист ли си или плейбой? Подозираш ли, че съм се опитала да насъскам ФБР по петите ти или не? Така, трябваше малко да го погъделичка.

— Пиер — започна тя, — или може би трябва да те наричам М-м… — започна да се смее — …Мустафа?

Напрежението й избиваше в истерия. Той я погледна сърдито за миг, което само я накара да се разсмее още повече. Почувства се така, сякаш проявява детинско нахалство спрямо Осама бин Ладен.

— Оливия — сухо рече той, — ако продължаваш така, ще се наложи да те укротявам.

— Като ме заровиш до шия в пясъка?

— Вероятно си въобразяваш, че искам да те вербувам за терористка-камикадзе.

Наведе се така плътно до нея, че почти можа да вкуси дъха му.

Стоеше загледана в „Оскар“-а и египетското покривало зад витрината, като се опитваше да се успокои.

— Защо ме излъга? — попита тя, без да се обръща. Той не отговори. Обърна се с лице към него.

— Защо ми каза, че си французин? Знаех, че си арабин.

— Тъй ли? — Изглеждаше съвсем спокоен, дори леко развеселен. — Смея ли да попитам откъде?

— Ами, на първо място акцентът ти. На второ място, чух те да казваш „шукран“.

Секундна пауза.

— Да не би да говориш арабски?

— Да. Както ти казах, била съм в Судан. Там ми хареса, но… всъщност най-красноречиви бяха обувките и чорапите ти.

— Обувките и чорапите?

— Тънки копринени чорапи и излъскани до блясък мокасини — типично за арабски шейх.

— Дано не забравя да ги сменя.

— Само ако се опитваш да скриеш националността си. Онова в апартамента ти джамия ли беше?

Притворените очи не издадоха нищо.

— Всъщност е стая в случай на бедствие. И ми се стори идеално място за усамотение и съзерцание. А що се отнася до дребната, да кажем, неточност относно националността ми, опитвах се да се преборя с бремето на расовите стереотипи. Не всеки има твоето положително отношение към нашата култура и религия.

— Не е ли същото при политиците, които се правят, че не са обратни, като с това сами създават предпоставки за мнения, че да си обратен е нещо лошо?

— Да не намекваш, че се срамувам, задето съм арабин? — В гласа му се прокрадна тиха нотка на истерия, лека загуба на самоконтрол.

— Просто ме интересува защо излъга.

Той закова върху нея тъмния си задушевен поглед.