Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Стъпките приближаваха. Извика ужасена:

— Пиер? — Никакъв отговор, само звук на тежки и неравномерни крачки. Дали не беше някакъв главорез или пък наемен убиец? — Пиер? Ти ли си?

Извади ножа от чантата и го скри зад гърба си, тялото и се напрегна, готово да се защити.

— Да — прозвуча дълбокият му акцентиран глас. — Разбира се, че съм аз.

Тя си отдъхна, тялото й се отпусна. Ферамо изникна от мрака. Носеше някакъв тромав вързоп, увит в черно.

— Какво правим тук? — избухна тя. — Какви ги вършиш — водиш ме на някакво усамотено място, за да ме изоставиш и не отговаряш, като те питам ти ли си, когато вървиш с някакви особени крачки? Какво е това място? Какво правиш!

— Особени крачки ли? — Ферамо я загледа с гневно святкащи очи, после внезапно дръпна черното покривало на вързопа. На Оливия й се стори, че краката й се подгъват. Беше кофичка с лед, съдържаща бутилка шампанско и две тесни чаши.

— Виж — рече тя и сложи ръка на челото си. — Всичко това е прекрасно, но трябва ли да си толкова мелодраматичен?

— Не ми се струваш жена, която търси предсказуемост.

— Така е, но това не означава, че трябва да ме плашиш до смърт, за да ме направиш щастлива. Какво е това място?

— Пристан за лодки. Дръж — каза той и й протегна черния плат. — Може би трябваше да те предупредя, че ще пътуваме по море.

— По море? — попита тя, докато се опитваше едновременно да поеме наметката, която наистина се оказа много лека, сякаш направена от перата на рядка птица, и да скрие ножа в нея.

Той кимна към залива, където можеше да се види силуетът на яхта, плъзгаща се безшумно към сушата.

Оливия откри с облекчение, че на борда има екипаж. Ако Ферамо възнамеряваше да я убие, щеше да се погрижи това да стане без свидетели. А и шампанското щеше да е прекалено странен щрих.

Започна да се чувства малко по-спокойна, когато успя да напъха водолазния нож в чантата си под прикритието на черната свръхфина тъкан. Ферамо стоеше до нея на кърмата, заслушан в мекото пърпорене на двигателя, който ги носеше в чернотата на откритото море.

— Оливия — заговори той и й подаде чашата, — ще вдигнем ли тост за нашата вечер. За началото.

Чукна чашата си в нейната и настойчиво я загледа.

— На какво? — попита тя.

— Не помниш ли разговора ни в Маями? На покрива? Началото на нашето опознаване. — Вдигна чашата си и я пресуши. — Е, кажи ми. Ти си журналистка. Защо?

Тя се замисли за момент.

— Обичам да пиша. Обичам да пътувам. Обичам да научавам какво става.

Зачуди се дали цялото това представление не целеше да я заблуди — в един миг се чувстваше заплашена и ужасена, а в следващия — защитена и ухажвана, също като сладките приказки при правенето на кола-маска от страна на неопитна козметичка.

— И кои страни си посетила при пътуванията си?

— Е, не толкова, колкото бих искала — Южна Америка, Индия, Африка.

— Къде в Африка?

— Судан и Кения.

— Нима? Била си в Судан? И как ти се стори?

— Прекрасен. Най-чуждестранното място, което съм виждала. Беше като в „Лорънс Арабски“.

— А хората?

— Мили.

Това танцуване около опасността по време на разговора им наистина беше вълнуващо.

— А Лос Анджелис? Какво мислиш за него?

— Възхитително повърхностен.

Той се засмя.

— И само толкова?

— Неочаквано провинциален. Прилича на Южна Франция, само че с магазини.

— А тази журналистика, с която се занимаваш, тази глазура за списанията, това ли е специалността ти?

— Глазура? Никога не са ме обиждали така!

Той отново се засмя. Имаше приятен смях, малко стеснителен, сякаш вършеше нещо, което не му беше съвсем разрешено.

— Искам да бъда истинска чуждестранна кореспондентка — внезапно стана сериозна тя. — Искам да направя нещо съществено.

— „През океани“. Успя ли все пак да напишеш материал за него?

Тенорът му се беше леко променил.

— Хм — отвърна тя. — Горе-долу. Но го пуснаха в рубриката на друга журналистка.

— Това обиди ли те?

— Не. В контекста на случилото се е дреболия. А ти? Харесваш ли Л.А.?

— Интересува ме продукцията му.

— Коя по-точно? Красивите момичета с огромни изкуствени гърди?

Той се засмя.

— Защо не влезем вътре?

— Да се освежа ли?

— Не, не, имах предвид да вечеряме.

Член на екипажа в бяла униформа й подаде ръка и й помогна да слезе по стълбата. Вътрешността на яхтата беше главозамайваща, макар и леко кичозна. Стените бяха облицовани с блестящо дърво, имаше дебели бежови килими и много месингови украси. Приличаше на истинска стая, не на каюта. Масата беше сложена за двама, с бяла покривка, цветя и ярко святкащи чаши и прибори, които за съжаление не бяха позлатени. Каютата беше декорирана с холивудска тематика и имаше доста интересни стари снимки, Правени на снимачни площадки: Алфред Хичкок играе шах с Грейс Кели, Ава Гарднър кисне краката си в кофа с вода, Омар Шариф и Питър О’Тул играят крикет в пустинята. Имаше и стъклена витрина с ценни предмети и спомени: статуетка „Оскар“, древноегипетско покривало за глава, бисерна огърлица на четири реда със снимка на Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“ зад нея.