Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Нито за теб — отбеляза Сурая и с подчертан интерес се загледа в гърдите й. — Имаш страхотна фигурка.

Оливия нервно оправи роклята си.

— Къде отиваме?

— В апартамента на Пиер?

— А къде е той?

— На Уилшир? Та защо да не звънна на клетъчния ти телефон да се уговорим утре за пазар?

— Обади ми се в хотела — твърдо отсече Оливия. — Както казах, ще работя.

Сурая изглеждаше доста гадна, когато не получаваше каквото иска. Потънаха в неловко мълчание, докато Оливия мрачно си представяше какво я очаква: Оливия завързана гола гръб с гръб със Сурая, докато Алфонсо пъпли наоколо, облечен като бебе с гумирани гащи, а Пиер Ферамо препуска нагоре-надолу и плющи с камшик. Защо не беше си останала в хотела да си поръча вечеря в стаята?

Апартаментът на Пиер в „Уилшир Риджънси Тауърс“ беше върхът на лукса във вертикална сграда. Вратите на асансьора се отдръпнаха на деветнайсетия етаж и откриха храм на кича в бежово и златно. Огледала, златни маси, черна ониксова статуя на ягуар. Имаше само един асансьор. Тя измъкна иглата за шапка от чантата си и я стисна в ръка, като се оглеждаше за други пътища за бягство.

— Едно мартини? — предложи й Сурая и захвърли небрежно чантичката си върху квадратния диван, тапициран с бежов брокат, сякаш живееше там.

— О, не. Само една диетична кола, благодаря — изчурулика членката на отряда от момичета скаути Оливия.

Защо се държа така?, помисли си тя, като отиде до прозореца. Слънцето започваше да почервенява над планините Санта Моника и океана.

Сурая й подаде чашата и застана нелепо близо до нея.

— Красиво е, нали? — романтично замърка тя. — Не би ли искала да живееш на подобно място?

— Ооо! Мисля, че ще получа световъртеж — пошегува се добродушната Оливия и се отдръпна. — А на теб харесва ли ти?

— Човек свиква. Аз всъщност не живея тук, но…

Ха! В красивите черни очи се появи искрица тревога. Значи Сурая все пак живееше тук. Беше се издала.

— Откъде си? — попита Оливия.

— От Лос Анджелис. Защо?

Сурая вече беше нащрек.

— Стори ми се, че долових английски акцент в говора ти.

— Може да се каже, че съм със средноатлантически произход.

— Отдавна ли познаваш Пиер?

— Достатъчно. — Сурая гаврътна питието си наведнъж, отдалечи се и си взе чантичката. — Както и да е, трябва да тръгвам.

— Къде отиваш?

— Излизам. Пиер ще дойде скоро. Чувствай се като у дома си.

— Добре — съгласи се Оливия. — Чудесно! Приятна вечер.

Оливия наблюдаваше как вратите на асансьора се затварят зад Сурая, заслуша се в стона и съскането, които издаваше при слизането си надолу, докато се убеди, че си е отишла. Стана съвсем тихо, като се изключи бученето на климатика. Апартаментът или се даваше под наем на тежкари, или бе обзаведен от побъркан дизайнер. Нямаше лични вещи — никакви книги, чинии с химикалки и разни боклуци в тях, имаше само позлатени огледала, орнаменти, най-различни ониксови животни от джунглата и странни картини на жени в опасност от змии и дълги, тънки дракони. Вслуша се, стисна още по-силно иглата за шапки, а с другия юмрук чантата „Луи Вютон“. Срещу асансьора имаше коридор. Мина на пръсти по плюшения килим към него и видя редица затворени врати. С разтупкано сърце започна да си повтаря как, ако я попитат, ще твърди, че е търсила тоалетната, посегна към първата позлатена дръжка и я натисна.

Озова се в огромна спалня, чиято цяла стена представляваше прозорец. В центъра се намираше легло с балдахин, колоните му бяха оформени като дебели въжета, от двете му страни имаше тумбести лампи. И тук нямаше лични вещи. Отвори едно чекмедже и примижа, когато изскърца — беше празно. Не можа да го затвори. Беше се запънало. Изруга наум, остави го отворено и продължи да обикаля на пръсти. Банята беше просторна, цялата в огледала — ужас! — и розов мрамор. Водеше към голяма гардеробна стая, облицована с кедрови лавици и островче в центъра за вадене на дрехи. Но дрехи нямаше. Облегна се на стената и усети, че помръдва. Петсантиметров стоманен панел се плъзна безшумно и отвори врата към друга стая. Сейф? Скривалище? Лампите се запалиха. Беше по-голяма от спалнята и боядисана в бяло, нямаше прозорци и беше празна, с изключение на редица малки ориенталски килимчета, подредени до стената. Панелът тръгна да се затваря и тя импулсивно се шмугна през отвора точно преди да се затвори.

Остана с разтуптяно сърце и се огледа. Дали наистина беше скривалище? Килимчетата дали не бяха молитвени? Обърна се да погледне стената зад себе си. На нея имаше три бели плаката с надписи на арабски. Извади фотоапарата, остави чантата на килима, започна да ги снима, а после замръзна. От другата страна на плъзгащата се стена долетя слаб шум — тихи крачки! В спалнята имаше някой. Крачките замряха. После чу как някой се мъчи да затвори чекмеджето.