Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Заминавате ли, госпожице Джаулс? — попита той. Толкова не приличаше на пиколо. У него имаше нещо прекалено умно и самоуверено. Може да беше блестящ млад математик, който гледа да изкара нещо през университетската ваканция. Не, беше прекалено стар.

— Не още.

— Приятен ли е престоят ви?

— Да, като се изключи микрофонът в стаята ми — тихо отвърна тя, като наблюдаваше лицето му.

— Моля?

— Чухте ме.

Момичето се върна точно когато в ноздрите й нахлу леко позната, гадно сладникава миризма. Оливия се обърна. Беше Алфонсо, космите на гърдите му все така пробиваха полото, което този път беше розово.

— Оливия, започнах да мисля, че никога няма да се появиш. Тъкмо щях да звъня в стаята ти.

Натрупаното напрежение изригна като взрив от негодувание.

— Защо? И ти ли ще идваш на вечерята? — тросна се тя. За секунда Алфонсо изглеждаше обиден. Мазник и фукльо, но Оливия имаше усещането, че под повърхността той страда от ниско самочувствие.

— Не, разбира се. Господин Ферамо просто искаше да подсигуря безопасното ти отиване. Колата чака.

— О! Добре. Е, благодаря — рече тя, потънала в неловкост.

— Божичко, какво е станало с лицето ти?

Вечерта се очертаваше тягостна.

Алфонсо я изведе от хотела и гордо посочи „колата“. Беше дълга бяла лимузина от типа, с който хората от провинцията се разкарват нагоре-надолу по булевард Сънсет по време на ергенски вечери, нахлупили крещящи цветни перуки. Шофьорът отвори вратата, Оливия влезе, или по-скоро влетя вътре, защото се препъна в бабуната по средата на пода и под носа й се озоваха чифт обувки „Гучи“ с тънки като игли токчета. Очите й се плъзнаха нагоре по деликатни мургави глезени и сивкаво-розова копринена рокля, за да открие, че дели лимузината със Сурая. Това пък какво беше?

— Здравей отново — рече Оливия, опитваща се да изпълзи на седалката и същевременно да запази някакво достойнство.

— Здрасти. Божичко! Какво ти е на лицето?

— Бях на козметик — обясни тя и нервно се огледа, когато лимузината запърпори по Сънсет.

— О, не. — Сурая избухна в смях. — Ходила си при Майкъл, нали? Той е такъв кретен. Ела насам.

Щракна чантичката си да я отвори, наклони се към Оливия и започна да нанася върху лицето й прикриващ грим. Моментът се оказа странно интимен. Оливия беше прекалено сащисана, за да протестира.

— Значи ти и Пиер, а? — Гласът на Сурая не се връзваше с елегантната й красота. Звучеше студено и странно простовато. — Вие двамцата двойка ли сте?

— Не, за Бога! Просто приятелска вечеря!

У Сурая имаше нещо, което превръщаше Оливия в добродушна членка на Момичешки скаутски отряд.

— Хайде де — провлачи Сурая и се наклони напред. — Той те смята за много интелигентна.

— Колко мило! — весело възкликна Оливия.

— Разбира се. — Сурая погледна през прозореца и се усмихна доволно на себе си. — Значи си журналистка? Трябва някой път да отидем на пазар.

— Добре — каза Оливия, опитваща се да открие логика във всичко това.

— Ще идем в Мелроуз. Утре?

— Заета съм — отвърна тя, предчувстваща колко ще е обезсърчително да пробва дрехи в компанията на манекенка с ръст метър и осемдесет и тегло петдесет килограма. — А ти с какво се занимаваш?

— Актриса съм — небрежно отвърна Сурая.

— Наистина? Ще участваш ли във филма на Пиер?

— Разбира се. Във филма и във всякакви други щуротии, все едно. Наистина ли го мислиш за истински? — заговорнически попита Сурая. — Говоря за Ферамо. — Отвори чантичката, провери отражението си и отново се наклони напред. — Е? — попита тя, като плъзна ръка по коляното на Оливия и лекичко го стисна.

Оливия започна да се плаши. Дали не замисляха някаква гнусна сексуална оргия в стила на седемдесетте години като част от димната си завеса? В момента минаваха покрай розовия дворец на хотел „Бевърли Хилс“. Прииска й се да отвори прозореца и да се развика: „Помощ, помощ! Отвличат ме!“

— Пиер ли? Мисля, че е много привлекателен. В някой ресторант ли отиваме?

— Не знам. Ресторант, обслужване в стая, все едно — рече Сурая. — Ама наистина ли мислиш, че е филмов продуцент?

— Разбира се — равно отговори Оливия. — Защо? Ти не мислиш ли?

— Предполагам. Колко време ще останеш в Л.А.? Харесва ли ти „Стандарт“?

Ако се опитваше да й измъкне информация, не го правеше твърде умело.

— Страхотен е, но не е от местата, където бих искала да сложа бикини. Прилича на снимачна площадка на „Спасители на плажа“. Макар че това едва ли би било проблем за теб.