Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Каретата ви чака — извика Ферамо над шума.

Оливия се разкъсваше между страха и възторга. Косата на Ферамо се вееше назад, като от машина за вятър в някое студио.

Оливия се затича по бетона приведена, за да избегне перките. Качи се в хеликоптера, като й се щеше да не носеше толкова тясна рокля и неудобни обувки. Пилотът се обърна и й посочи коланите и предпазителите за уши. Пиер беше на седалката до нея и затвори тежката врата, хеликоптерът се вдигна във въздуха, а сградата се смали под тях. Отправяха се към океана.

Беше невъзможно да се разговаря заради шума. Пиер не я поглеждаше. Опита се да се съсредоточи върху гледката. Ако това щеше да е последният й час, поне щеше да го прекара в гледане на нещо красиво. Слънцето залязваше над залива Санта Моника — тежко оранжево кълбо на бледосиньо небе, стъклената повърхност на океана отразяваше червената светлина. Известно време летяха над брега, снишавайки се към тъмната линия на планините над Малибу. Виждаше дългата линия на вълнолома, малкия недостроен ресторант в края му, а до него сърфисти — черни, подобни на тюлени фигурки, които използваха последните вълни.

Ферамо се наведе напред да инструктира пилота и хеликоптерът зави към открито море. Сети се как майка й преди много години, когато беше само на четиринайсет, я хокаше за вкуса й към приключенията, интереса й към опасни момчета и живот на ръба: „Ще се вкараш в неприятности; ти не разбираш света, виждаш само тръпката. Няма да забележиш опасността, докато не стане твърде късно.“ За жалост съветът беше даден в контекста на момчета-католици или момчета-мотоциклетисти.

Слънцето се плъзгаше зад хоризонта и изведнъж се сцепи на две — един кръг над друг като осмица. След секунди изчезна, а небето наоколо избухна в червено и оранжево, следите от самолетите се белееха на синия фон високо горе.

Е, нямаше да допусне това. Нямаше да търпи да я изхвърлят някъде насред Тихия океан, без да се съпротивлява. Дръпна Ферамо за ръката.

— Къде отиваме?

— Какво?

— Къде отиваме?

— Какво?

Вече бяха като дърта изкуфяла семейна двойка. Изви се още на седалката си и кресна в ухото му.

— КЪДЕ ОТИВАМЕ?

Той доволно се ухили.

— Ще видиш.

— ИСКАМ ДА ЗНАМ КЪДЕ МЕ ВОДИШ.

Той се наведе и каза нещо над ухото й.

— Какво?

— КАТАЛИНА!

Остров Каталина — туристически остров на трийсет километра от брега. Там имаше един весел малък морски град на име Авалон, останалото беше пущинак.

Нощта падаше бързо. Скоро тъмното рамо на земята изскочи от мрака. Далеч наляво успя да види светлинките на Авалон — уютни и приветливи, които струяха към малкия вдлъбнат залив. Пред тях имаше само тъмнина.

Хеликоптерът се спускаше в дълбоко врязан тесен залив откъм океанската страна на острова, добре скрита от сушата на Калифорния и светлините на Авалон. Забеляза растителност, палмови дървета се превиваха от вихъра на перките. Когато се приземиха, Ферамо отвори вратата, скочи на земята, изтегли я след себе си, като й направи знак с ръка да наведе глава. Перките не спряха да се въртят. Чу шума на двигателя отново да се засилва и като се обърна, видя, че хеликоптерът отново се издига.

Поведе я по пътека към един пристан. Нямаше никакъв вятър. Океанът бе спокоен, стръмните очертания на хълмовете от двете страни на заливчето и черният силует на пристана се очертаваха ясно на фона му. Когато шумът от хеликоптера замря, настъпи тишина, нарушавана единствено от звуците на тропика: цикади, жаби, подрънкването на метал в метал откъм пристана. Дишането й беше плитко и учестено. Сами ли бяха?

Стигнаха до пристана. Забеляза сърфове, опрени на една дървена барака. За какво му бяха притрябвали толкова сърфове? Каталина не се славеше като място, удобно за сърфинг. Когато се приближиха още, разбра, че бараката е склад за водолазно оборудване, пълен с резервоари и други необходими снаряжения.

— Почакай малко. Трябва да взема нещо.

Когато стъпките на Ферамо спряха да се чуват, тя немощно впи ръка в перилата. Дали да не грабне един водолазен костюм и да не избяга още сега? Но в такъв случай, ако това по някаква случайност все пак се окажеше свръх-романтична среща, поведението й щеше да изглежда крайно ексцентрично.

Отиде на пръсти до водолазния склад. Беше добре подреден: права редица от резервоари двайсетици, поставени в гнезда, навити регулиращи въжета, окачени на куки, маски и плавници на спретнати купчини. Върху груба дървена маса имаше нож. Взе го и го пъхна в чантата си, подскочи при звука на връщащите се стъпки на Ферамо. Знаеше, че я грози опасността да се поддаде на страха си. Трябваше да си възвърне самоконтрола.