Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Един опит за изземване на „Оскар“-и от получателите им, колкото и тихомълком да беше направен, можеше да накара човека на Ал Кайда да предизвика детонация. Спирането на церемонията можеше да доведе до същото. Пък и евакуирането на зала с три хиляди и петстотин души би отнело почти цял час. Вкарването на противобомбените отряда с цялата им мощ неизбежно щеше да се разбере от публиката и да създаде не по-малка паника, която положително щеше да стигне до съзнанието на човека с пръст върху бутона. Някой предложи газ.

— Да бе, той свърши страхотна работа в Москва — промърмори Скот.

— На съвестта ни ще тежат три дузини световни знаменитости, глътнали езиците си — отбеляза човекът от ФБР.

И така, церемонията продължаваше. Разполагаха с двайсет минути за осемнайсет метални бомби, пръснати из публиката, които можеха да взривят Академичните награди до небето пред очите на цял свят. Но тези, които я познаваха, допускаха, че това като нищо можеше да е само проява на развинтеното въображение на Оливия Джаулс.

На сцената Тим Бъртън изнасяше представлението на своя живот.

— Как мога да премълча за помощник-оператора, който освен всичко останало прави страхотен чай от лайка, и то не от онзи в пликчетата…

В специалната зала за разпити в ЦРУ доскорошните стъписващи леденосини вълчи очи на Травис Бранкато бяха по-скоро като на пияница след тридневен запой. Косата му бе чорлава, брадичката — забита в гърдите. Ръката на разпитващия беше вдигната да го удари отново, но не стигаше до никакъв резултат. В стаята се появи жена и му подаде бележка с предложението на Оливия как да накарат Травис да проговори. Разпитващият спря, за да я прочете, после се наведе над ухото на Бранкато.

— Шефовете на всички холивудски студиа присъстват на тази церемония. Ако изплюеш камъчето, ще бъдеш техен спасител. Ако не, кракът ти повече няма да стъпи в този град.

Главата на Бранкато рязко се изправи, той наостри уши.

— Не съм направил нищо — изломоти. — Трябваше само да оставя микробуса отключен за двайсет минути на паркинга. Нищо друго не съм правил, човече. Мислех, че Ферамо просто иска някой „Оскар“ за себе си.

На сцената все по-нещастно изглеждащият Бъртън полагаше неимоверни усилия.

— Говоря сериозно — редеше той, — колко от нас наистина се спират, за да погледнат часовника? Надявам се счетоводителят ми Марти Райе да го прави, защото, доколкото знам, заплащането му е почасово…

Докато Скот Рич отиваше зад кулисите, един мъж притича покрай него с четири „Оскар“-а под мишница. Носеше фланелка с надпис: „Ако ме видите да тичам, бягайте.“ Скот изпълни съвета и към него се присъедини мъж, носещ още „Оскар“-и, но в пълно защитно облекло — тъмнозелен четирийсеткилограмов костюм, облицован с обемисти керамични, устойчиви на ударна вълна плочки и маска, охлаждана с въздух. Излязоха бързо през задния вход на сградата, където районът около белия микробус на противобомбения отряд беше отцепен.

— Джо — извика Скот, като зърна загрубял, помъдрял на вид мъж със сивееща коса и очила. — Прегледа ли вече някоя?

Беше Джо Перос, ветеран на противобомбения отряд от двайсет и две години, а сега негов шеф.

— Да — мрачно рече Джо. — Вътре има петстотин грама С4 с таймер „Касио“. Мъчим се да го отворим от разстояние.

— Ще изнесеш ли останалите или ще ги взривиш тук? — запита Скот. — Ако вътре в залата чуят какво става…

— Да, това е щекотливият фактор — отбеляза Джо. — Но по някакви щастлива случайност разполагаме с контейнер.

Посочи към двуметровото стоманено кълбо, което техниците увиваха с противобомбени одеяла в каросерията на един камион.

— Ще гръмнем тук пет-шест, без публиката да усети.

— Пусна ли екип вътре да търси човека с детонатора? — каза Скот и кимна към залата.

— А ти как мислиш?

— Чудесно. Влизам вътре — отсече Скот. — Обади ми се да ми съобщиш лошата новина, когато откриеш за колко часа е нагласен таймерът.

Тим Бъртън бистреше минали събития от живота си.

— Нищо на този свят не би било възможно без братовчед ми Нийл, който ми позволяваше да си играя с неговите картинки за оцветяване през ваканциите. Благодаря ти, Нийл, това е за теб. И накрая моята първа учителка по изкуство — побелялата дама с душа на Пикасо. Как беше името й? Госпожа… Ланкода? Свобода? Почакайте, ще се сетя след секунда…

Оливия се криеше в сянката на една врата и стиснала в ръка новопридобития пропуск на заемаща места, използваше миниатюрния бинокъл да разгледа редовете на балкона. Никаква позната физиономия. Никой не се държеше по-странно от общоприетото за церемония на „Оскар“-ите. Музиката засвири. Забеляза облекчението по лицето на Бъртън, който отчаяно се препъваше към кулисите и като срещна погледа му, му направи знак с вдигнат палец.