Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Ало? — извика. — Том, Скот Рич е. Имаме сведение. Линията е подсигурена, нали? Добре, слушай: „Оскар“-ите са били подменени. Те са устройствата. Те са бомбите. — На отсрещната страна настъпи секунда пауза. После Оливия пак чу гласа. — Знам. Разполагаме тук с агент — рече Скот. — Тя си припомни, че е видяла разрязана статуетка в скривалището на Ал Кайда в Суакин. Какво? Да, знам, знам. Но какво да правим?

Докато бързаха, умът на Оливия работеше светкавично. Изведнъж го прекъсна.

— С кого разговаряш? — прошепна тя. — Поискай името на компанията, която транспортира „Оскар“-ите.

След секунда чу отговора.

— „Сигурност“.

— „Сигурност“! Това е компанията, в която работи Травис Бранкато! Помниш ли? Многопластовият актьор-тире-управител-на-начина-на-живот с вълчите очи. Онзи, който уж беше написал сценария? А когато не пишеше, им работеше като шофьор.

Скот замига срещу нея и отлепи слушалката от ухото си.

— Добре, Оливия, обади се в централата — рече той. — Кажи им каквото знаеш и ги накарай да го вкарат в стаята за разпити. — Върна се на телефона. — Том, следата се потвърждава. Трябва да действаме. Да, вървим към теб. Виждам микробуса, ще бъдем след две минути.

— Не трябва ли веднага да спрат церемонията и да изкарат всички навън? — попита Оливия и погледна часовника си, докато чакаше да я свържат: още двайсет и осем минути до края на предаването по телевизията.

Скот поклати глава и се намръщи, без да спира да говори. Свързаха Оливия, тя им разказа всичко и им нареди да отидат в центъра за разпити и да притиснат Травис Бранкато, като вмъкна и някои полезни намеци как да го накарат да проговори.

Наближаваха големия бял микробус на командния пост. Скот изключи телефона и погледна към Оливия.

— Добре. Гледката няма да е приятна. Искаш ли да се махнеш оттук и да се прибереш?

— Не.

— Добре. Тогава се върни там — рече той и кимна към залата. — Ако статуетките са с таймери, можеш да се обзаложиш, че ще видиш някой притеснен човек на Ал Кайда сред публиката със съоръжение, което може да изключи таймерите и да детонира незабавно бомбите. Вероятно е клетъчен телефон или много голям часовник. Ако той усети някакъв опит да се спре церемонията, да се изнесат „Оскар“-ите или да се евакуира театърът, вероятно веднага ще гръмне всичко, включително и себе си. Просто продължавай да се оглеждаш за някого от антуража на Ферамо или човек, който се държи подозрително. Той вероятно ще се поти, ще е друсан и положително ще е много уплашен, че ще умре. Трябва да се откроява сред групите актьори, които се правят, че приемат елегантно загубата си.

— Освен ако не е актьор.

— Просто действай — отсече той и тръгна към микробуса. — А, и още нещо. Ти кога би го взривила на тяхно място?

— Най-добър филм — каза тя. — Точно преди края. Той си погледна часовника.

— Разполагаме с около двайсет и пет минути.

Щом влезе в театъра, Оливия започна тихичко да повтаря мантрата си: Без паника, спри, дишай, мисли; без паника, спри дишай, мисли, по един задъхан, паникьосан начин. Тръгна покрай страничната пътека, разглеждаше ред подир ред, молеше се на каквато и божествена сила да се намираше горе: Моля те, моля те, който и да си… помогни ми само този път и никога вече няма да те моля за нищо, обещавам. Осъзна чувствителното нарастване на присъствието на хората от сигурността, които се вмъкваха в залата и се нареждаха покрай стените. Тук-там сред публиката виждаше да проблясват златните награди, всяка от които беше тиктакаща бомба със закъснител, притисната до обсипана с пайети гръд или нежно предавана от една знаменитост на друга.

Антъни Мингела отваряше плика за най-добър режисьор.

— Печели Тим Бъртън за „Джак Тар от Бушландия“.

Бъртън стана, перчемът му падаше върху дебелите синкави стъкла на очилата му, докато той излизаше от реда си. Оливия тръгна бързо надолу по пътеката между редовете към него, без да обръща внимание на странните погледа, прегърна го през врата, сякаш му беше импресарио от петнайсет години, показа му картата си и прошепна:

— ЦРУ Голям проблем. Моля, говорете колкото можете по-дълго.

Той срещна погледа й, видя колко е уплашена и кимна.

— Благодаря — прошепна тя. — Удължете списъка с благодарностите колкото можете.

През тълпите на булевард Холивуд премина тръпка, когато видяха белите микробуси на противобомбения отряд на лосанджелиската полиция бясно да изминават двете преки между командния пост и театъра. Все още нераздадените „Оскар“-и бяха изнесени и сменени с други. Списъците с гости, списъците на персонала и списъците на допълнително получилите пропуски бяха преглеждани най-щателно. Полицаите се разположиха, готови да вземат „Оскар“-ите от спечелилите ги в публиката възможно най-дискретно, веднага щом чуеха командата. Но в командния пункт цареше тих хаос, докато шефовете на лосанджелиската полиция, на пожарната, на ФБР, на охранителните фирми и Скот Рич обсъждаха невъзможните поредици от непредвидими рискове и решения.