Карол Франц - Катрин

Доплака й се и трябваше да преглътне, за да овладее напиращите сълзи. До този момент не беше изричала тези думи на глас. Сега обаче разкри положението си и се почувства несигурна.

Госпожа Колинс обясни:

— Необходимо ни е да знаем някои подробности, преди да можем да ви приемем.

Кати се зае да попълва данните от формуляра, който й дадоха. Беше преценила, че бебето трябва да се роди някъде около Коледа, затова не се поколеба да впише това в съответната графа.

Попълни формуляра и го върна обратно на госпожа Колинс. Тя го пое мълчаливо и помоли Кати да я последва.

— Само още няколко минути, госпожице — каза тя усмихнато. — Веднага след това ще ви запишат, ако се окаже, че трябва да останете при нас.

Всичко се оказа точно така. Заведоха Кати в стаята, в която щеше да живее до края на бременността. Макар и не много голяма, тя беше уютна. Имаше всичко необходимо и за нейна изненада беше изцяло в бяло. Това не беше истинска болница, но Кати си представяше една болница точно толкова чиста и бяла. В малката квадратна стаичка имаше само едно легло, шкаф с чекмеджета, кана и леген за миене, закачалка за дрехи и стол. Беше просторно, а Кати забеляза, че прозорците гледат към просторна, поддържана градина.

Долу се разхождаха няколко млади дами в различно напреднала бременност. В средата на градината имаше малък фонтан, около който бяха насядали момичета.

Висок ред дървета ограждаше парка. Нямаше изход направо към улицата. За да влезе през входа на сградата, човек трябваше да заобиколи отпред, при централните порти.

„Тук ще съм добре“ — помисли си Кати, докато изваждаше вещите от пътната си чанта. Не бяха много — само три скромни рокли, две от които бяха за топло време, а третата бе от дебел вълнен плат. Нямаше да се нуждае от нищо повече. Не предвиждаше срещи с никого, а и нямаше намерение да излиза извън оградата. Беше си взела и няколко парчета плат, за да си ушие рокля, когато наедрее.

Тъкмо свърши с подреждането на багажа и на вратата се почука. Тя леко я открехна. В коридора стоеше жена в сиво-бяла униформа. Лицето й беше бледо почти колкото облеклото.

— Извинете ме, госпожице Камерън — продума тя с тих, възглух глас. — Налага се да ви прегледа лекар. Той ви очаква, аз ще ви заведа при него.

Кати тръгна след нея и не след дълго се озова пред висок, доста внушителен мъж, около четиридесетгодишен. Той й зададе няколко въпроса за здравословното й състояние, както и за здравето на родителите й. Интересуваше се главно дали някой в семейството е страдал от туберкулоза или някаква друга неизлечима болест. След щателен преглед лекарят каза на Кати да очаква детето към края на декември. После я отведоха в канцеларията.

— Добър ден, госпожице Камерън. Аз съм Елизабет Хопкинс. Наричат ме Бети, надявам се, че вие също ще се обръщате към мен така. Моля, седнете.

Кати зае мястото пред бюрото и скръсти ръце в скута си. Бети Хопкинс беше малко след четиридесетте, с румено лице и топла усмивка. Беше доста пълничка, но явно този факт не я смущаваше ни най-малко. Носеше рокля, която би й стояла чудесно, ако беше по-слаба.

— Трябва да ви задам няколко лични въпроса, Катрин — започна тя свойски. — Моля, не се смущавайте. Просто такъв е редът.

— Да, госпожо — отговори Кати срамежливо.

— Ще трябва да ми кажете името на бащата за нашата документация — нареди тя делово.

Кати усети, че се изчервява и сведе глава да избегне погледа й.

— Първо, приемам, че не сте женена и фамилното ви име е Камерън. Така ли е?

— Да, госпожо.

— Хайде, скъпа, това е само формалност. Информацията ни е поверителна.

— Трябва ли обезателно да отговоря на въпроса ви, госпожо — попита плахо Кати.

— Е, не мога да ви принуждавам, но това ще ни е от помощ — каза тя, леко нервирана.

— Предпочитам да не отговарям сега — Кати не смееше да я погледне.

— Добре тогава, забелязах, че не сте попълнили имена на близки родственици за контакт в случай на нещастие или смърт. Има ли някакви причини за това?

Кати хвърли поглед към пращящото от здраве лице на Бети Хопкинс и рече искрено:

— Не попълних нищо, защото нямам семейство — всички са мъртви.

Беше помислила да впише името и адреса на госпожа Даниълс, но се бе отказала. Ако действително й се случеше нещо, тя би предпочела единствената й приятелка да не разбере за нейното падение.

— Разбирам — каза Бети и проследи с молива списъка от въпроси. — В състояние ли сте да платите за престоя си тук, скъпа госпожице?