Карол Франц - Катрин

Катрин Маршъл отпътува за Ню Йорк. Не можеше да повярва, че всичко се бе наредило толкова лесно и че беше напуснала къщата в такъв кратък срок. Джози й бе изпратена от бога. Разбираше добре, че никога не би могла да напусне Джон без помощта на тази чудесна жена. Много се безпокоеше да не би нещо да се обърка и тя да не успее да се измъкне достатъчно бързо. Все още леко потрепваше. Беше напуснала къщата, но още бе далеч от всякаква сигурност. Предстоеше й да намери болничното заведение, препоръчано от Джози, а изобщо не бе сигурна, че престоят й там ще се запази в тайна. Ако Джон решеше да я последва, той със сигурност би проверил всички подобни места.

„Моля те, Господи, не позволявай на Джон да ме открие — молеше се Кати на Този, който винаги й бе помагал. — Поне докато се роди детето ми. Ако не мога да го отгледам сама, с радост бих го дала за осиновяване, но то ще живее. Не мога да го убия.“

Както обикновено молитвата понамали страха й от неизвестното.

Докато сваляше багажа си от горната полица, Кати забеляза в дъното на вагона две млади момичета, които плачеха. Водеше ги по-възрастна жена, цялата облечена в черно и с каменно изражение на лицето. Тя се учуди каква би могла да бъде причината за плача им. Но още докато слизаше на гарата в Ню Йорк, те изхвръкнаха от ума й. Денят беше ясен и хубав, а лекият хлад беше приятен след топлия влажен вагон. Беше средата на юни и навсякъде цъфтяха цветя. Въздухът носеше непознати аромати и Кати го подуши на няколко пъти, за да разбере на какво точно мирише.

На гарата стояха няколко файтона. Кати си избра един и подаде листчето на кочияша. Беше възрастен мъж с дълги, побелели кичури коса, развети от ветреца. Сбръчканото му лице кимна разбиращо, когато тя се настани. Той се вгледа в лицето й, като клатеше глава и си мърмореше нещо под нос.

Самарянският приют се намираше само на миля и половина от гарата. Кати за първи път идваше в Ню Йорк, а и в който и да е друг град по такъв повод и това, което видя, много я учуди. Редиците от сгради изглеждаха безкрайни, навсякъде бе пълно с хора. Кати знаеше, че предприятията „Камерън“ притежават голям търговски център за тяхната продукция в Ню Йорк, а също че Шон и Джойс имат тук къща, за която се говореше, че е дори по-разкошна от имението им в Сийл Харбър. Не знаеше къде точно се намира, но се надяваше да е далеч.

Кати слезе от файтона угрижена и притеснена, плати на кочияша и се сбогува. Плъзна поглед по постройката, която щеше да стане новия й дом и каза молитвата си наум.

Приютът беше на три етажа, изцяло изграден от червени тухли. Единственият знак, който й подсказа, че не е сбъркала, бе малък надпис върху големите остъклени порти, който гласеше: „Самарянски приют“. Тя постоя за малко на пътеката, докато коленете й спрат да треперят. После отвори вратата и влезе.

Всичко във фоайето беше снежнобяло. Завесите на прозорците, дървените столове с прави облегалки, стените и даже бюрото, зад което седеше дребничка, симпатична жена, която ровеше из книжата и явно търсеше нещо. Кати се приближи и тя й се усмихна.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо? — попита жената сърдечно.

— Да, госпожо — отвърна момичето. — Бих искала да разбера дали… дали мога да се регистрирам при вас?

Жената хвърли бърз поглед на Кати, излезе иззад бюрото и протегна ръка за поздрав.

— Разбира се, че можете, мила — каза тя любезно. — Моля, последвайте ме за попълване на необходимите формуляри.

Кати беше взела много малко дрехи със себе си. Тя носеше морскосиня памучна рокля с бели маншети и якичка, а през рамо беше метнала пелерина в подходящ цвят. Това бе единственото облекло, което й се стори подходящо за пътуване, и макар че й стоеше много добре, строгата кройка я правеше да изглежда по-възрастна, отколкото беше.

— Аз съм госпожа Мириам Колинс — каза служителката, докато отиваха към малка стаичка вляво от входа. — Как е вашето име, скъпа?

— Катрин Камерън — каза бързо Кати.

Самата тя не осъзна какво я бе накарало да каже името на Джон. В известен смисъл искаше така да подсигури името на детето за кръщелното свидетелство, но когато размисли добре, сети се, че това правеше толкова лесно откриването й, колкото ако беше казала името Маршъл.

— Седнете, госпожице Камерън — каза жената топло.

— Бременна съм — обясни Кати, — и ме насочиха към вас за помощ. Виждате ли, нямам къде другаде да отида. Нямам нито семейство, нито приятели, които да се погрижат за мен.