Шеридан Фану: Загадката на Уайвърн

Останала сираче съвсем малка, Алис Мейбъл бе отрасла под покрива на Уайвърн. В известен смисъл старият господар се държеше мило с това бездомно човешко същество, което случаят незнайно как бе довел на прага му. Тя бе дъщеря на негов далечен братовчед свещеник, който бе починал на поста викарий на Уайвърн. Младата й майка почиваше под клоните на две големи дървета в уединено кътче на двора на селската църква, а само две години след нея почина и викарият и бе погребан редом до съпругата си.

Колко скръбно, драги ми викарий! Според някои проповедите му били възхитителни. С овехтели дрехи и с благо търпение навестявал своите бедни енориаши, живеел доста оскъдно, но двамата с красивата му млада съпруга били щастливо озарени от огъня и топлината на истинската любов, която е вечна. За нея той бил неповторим — най-прекрасният, най-умният и най-добрият човек. А тя за него? Как да го кажем — все същата красива първа любов. Нито ден по-стара. Всяко лято поръсвало косите й с ново злато, правело руменината на страните й по-мека и по-наситена, а нея самата — неизразимо по-скъпа. Можел само да я съзерцава и да усеща как сърцето му прелива от суетно желание да изрази любовта, чиято прелест озарявала лицето му и извиквала влага в очите му.

И ето, че настъпил моментът, когато тя поискала да сподели със своя Уили една тайна. Обзети от див страх и наслада, двамата се притиснали един до друг в малката си дневна, разплакали се от щастие заради сполетялото ги чудо, но и заради неясната и неизразима трепетна уплаха, и изпитали още по-отчаяна любов.

Сетне, докато й четял на глас вечер, красивите й пръсти били заети с ново занимание, пленени от прекрасен и приятен интерес. Очаквали появата на мъничък гост, на малко същество с безсмъртна душа, което щяло да бъде красиво и умно като Уили.

— О, Уили, скъпи, нали се надяваш, че и аз ще доживея да го зърна? Ах, Уили, колко тъжно би било, нали?

Тогава викарият се усмихвал през сълзи, обгръщал я с ръце и я утешавал, въодушевено започвал да строи замъци и да рисува картини на предстоящото огромно щастие.

Миниатюрните шапчици и роклички, целият мъничък гардероб бил готов навреме. Настъпил денят, когато щяло да се появи съкровището, което си представяли от толкова отдавна. Вече било там, но очите на младата майка помътнели, а красивите ръце, ушили рокличката и изпълнени с копнеж да я прегърнат, били положени от двете страни на тялото й и повече не помръднали.

— Господ даде и Господ взе, да бъде благословено името Господне!

Да, благословено да бъде името Господне заради такава любов, която надживява предизвиканата от смъртта раздяла, която натъжава и украсява спомените с меланхоличното сияние, но и озарява далечното бъдеще със светлина, чийто треперлив лъч е нишката, притегляща ни към небесата. Благословено да бъде, когато дава и когато взема, благословено да бъде заради изпълнените с копнеж спомени и заради мъчителната надежда.

Малкото бебе, реликвата, съкровището било там. Горкото изоставено мъниче! С този ням другар, до когото седял с втренчен поглед, скръбта на викария се превърнала в прекрасна обич, донесла му утеха и станала жив извор на състрадание към изгубената любима.

Сполетяла го нова беда. Господарят Феърфийлд, който се нуждаел от пари, поискал наем за къщата на викария и за малката й градина. Викарият не обичал да се занимава със закона и се боял от него, затова несъмнено щял да се подчини, обаче командването в това сражение поел епископът и настоявал да води битката докрай. Досадна работа.

Продължила почти две години и все още била в разгара си, когато преподобният Уилям Мейбъл пипнал настинка, която никой не сметнал за сериозна. Друг духовник от Уилоуфорд проявил добрината да поеме задълженията му една неделя, а на следващата викарият починал. Според лекаря в Уайвърн викарият нямал достатъчно visvitae 1 1 Жизнена сила (лат.). — Б. пр. — той живеел твърде оскъдно, не проявил достатъчно упорство и потънал, както се дави дете.

Но имало и още нещо. Когато в неделните дни, под звъна на сладкозвучната камбана на Уайвърн, викарият се качвал сам на старата сива веранда и виждал двете дървета близо до обраслия с бръшлян зид на църковния двор, в сърцето му се надигала носталгия, затова с радост приел смъртта, щом часът му настъпил.

Старият господар Феърфийлд знаел, че епископът е човекът, който всъщност и според мен основателно му се противопоставял, защото и до ден днешен не се плаща наем за дома на викария, само че горделивият и сприхав мъж решил да стовари негодуванието си върху викария. Гледал го свъсено и буреносно, повече не разменил с него нито дума, обърнал му гръб и му забранил да минава по пътеката през полята на Уайвърн, която била по-краткият път до църквата.