Шеридан Фану: Загадката на Уайвърн

— Да, да, Дулчи — отвърна младата дама, без да е чула и една сричка от кратката реч, докато слизаше от каретата и любопитно оглеждаше старата къща, пред чиито стени бяха пристигнали.

В тъмното под сплетените клони имаше два белязани от времето каменни стълба с портичка. Алис Мейбъл надникна през портичката в застлан с камъни двор, целия обрасъл с трева и ограден от висок зид с мантия от бръшлян, отвъд който смътно се виждаха занемарените врати на оборите и на помощните помещения. Отдясно се издигаше старата каменна къща на три етажа със своите печални високи комини и фронтони.

Значи това беше Каруел Грейндж. В ъглите на двора растеше коприва, в пукнатините на каменните стъпала имаше туфи трева, изтърканата мазилка бе осеяна с мъхове и лишеи, а навсякъде наоколо се издигаше печален параван от тъмна зеленина — високо над зида на оградата и над сивия покрив на къщата.

Алис се поколеба на вратата и след това опита да вдигне резето, само че то бе здраво залостено. Поколеба се отново и почука с камъка, вероятно оставен там точно с тази цел.

Слаба възрастна жена, чието лице не издаваше приятен нрав, подаде глава от един прозорец и попита:

— Какво ви води насам?

— Надявах се да се срещна тук с един приятел — отвърна Алис Мейбъл смирено, — а вие… вие трябва да сте госпожа Тарнли?

— Същата — отвърна жената.

— Казаха ми да ви покажа това, за да ме пуснете.

Подаде й през железните пръчки на прозореца миниатюрен овален портрет в шагренова кутийка, малко по-голяма от монета.

Възрастната жена го погледна и възкликна:

— Ой, ой, старите ми очи… не виждат като някога…, но това е… старата госпожа… Добре, госпожице, всичко е наред — изгледа тя младата дама с известно любопитство, но тонът й стана много по-учтив, докато й връщаше миниатюрата. — Сега ще ви отворя вратата, госпожице.

Почти веднага Мейбъл чу как резето се вдига.

— Заповядайте, госпожице, влезте. Мога да ви поканя само в кухнята. В салона има ябълки, голямата стая е пълна със слама, а останалите стаи са заключени. Сигурно търсите господаря?

Младата дама силно се изчерви — въпросът не бе зададен никак деликатно.

— Една жена в открита карета, май така им викат, попита има ли някой в къщата и доста остро настоя да узнае къде е господарят, обаче аз я срязах, че от много време го няма и надали скоро ще се появи — заради това отначало се държах така подозрително с вас.

— А той… вашият господар…? — попита госпожица Мейбъл и огледа вътрешността на къщата.

— Не, няма го, обаче остави писмо. Как се казвате? — с внезапна острота и малко подозрително попита жената.

— Госпожица Мейбъл — отговори посетителката.

— А, да, извинете ме, но ме предупредиха да си отварям очите на четири и да внимавам, нали разбирате. Ще влезете ли в кухнята?

Без да дочака отговора й, възрастната жена я поведе към кухнята — мрачно помещение с два тесни прозореца, засенчени от дърветата недалеч, които бяха засенчили и цялата къща.

Малко уродливо пале с щръкнали ребра и явно недохранено се нахвърли бясно на госпожица Мейбъл, когато тя влезе, но след силен ритник от обувката на възрастната жена полетя и падна по гръб. А една котка, излегнала се пред огнището, скочи под масата, за да избегне всякаква вероятност от сражение.

В ъгъла на огнището димеше слаб огън. Дъбова маса, чамов стол и още един стол с изтърбушена кръгла облегалка, вносен и от добър производител, но ужасно занемарен и с разхлабени сглобки изглеждаше още по-мръсен и потрошен в сегашното си окаяно състояние. На полицата имаше няколко попукани съда, а във висока тенджера, покрита със счупена чиния, вреше някаква гозба. Тъкмо към нея насочи най-напред вниманието си възрастната жена, разбърка съдържанието на тенджерата и надникна вътре. Внимателно върна капака на мястото му и едва после извади писмото от джоба си и го подаде на госпожица Мейбъл, която го прочете, застанала близо до прозореца.

Докато четеше краткото писмо, младата жена придоби ядосано изражение, очите й заискриха, после помръкнаха и накрая от тях бликнаха сълзи. Тя се извърна с гръб към старата жена и все още стиснала писмото в ръка, сякаш го чете, продължи да плаче безмълвно.

Възрастната жена забеляза какво става, но без никакво състрадание продължи да се мотае из стаята, да си мърмори под носа, да размества паянтовите си мебели насам-натам, да подрежда съдовете на полицата, да се отбива до тенджерата, която кротко къкреше върху въглените, и понякога да подритва кучето с неуместна за една жена ругатня, когато то изръмжеше. Младата дама избърса очи, сбогува се и напусна потискащата къща с натежало сърце. Ала обзета от инстинкта за изкупление, толкова силен при нещастните, и от печалната надежда да си спечели поне мимолетна симпатия, тя остави няколко монети в тъмната шепа на жената, която се поклони и измънка едно лишено от признателност „Благодаря, госпожице“, застанала на стълбите, докато погледът й алчно преценяваше среброто в тясната й длан.