Шеридан Фану: Загадката на Уайвърн

Обтегнатите нерви на децата изпълват с призраци детската стая. Подобни фантасмагории предизвиква моралната и умствената тъма на напрегнатото очакване. Сърцето на Алис Мейбъл замря, а страните й пребледняха, докато наблюдаваше с ирационална тревога спрялата карета.

Изпитваше обаче усещането за огромен залог, за огромна безпомощност, за огромна, но неопределена нередност, каквато през отминалите пиратски времена изпитал морякът на вахта на богат галеон при вида непознати платна в открито море — неизменно вдъхващ тревога обект на хоризонта.

Безпокойството на госпожица Алис Мейбъл не намаля, когато тя видя кочияша на другата карета да слиза, хваща поводите на конете и да ги повежда напряко на пътя достатъчно, за да го прегради, което явно правеше по нареждане на дамата в каретата.

Стигнаха до препятствието и нейният кочияш спря конете. Госпожица Мейбъл отвори прозорчето и надникна навън. Видя висока дама, полегнала и загърната с наметка, както вече казах. Не можеше да зърне лицето й, защото то бе плътно забулено, но дамата вдигна към ухото си ръката, от която бе свалила ръкавицата си, и тази ръка не беше нито млада, нито изискана — напротив, беше издължена и мъжка, с изпъкнали вени и сухожилия. Жената явно слушаше внимателно, а забуленото й лице бе извърнато настрани, за да може ухото й да е към събеседника по време на очаквания разговор.

Госпожица Алис Мейбъл забеляза, че кочияшът се спогледа с нейния кочияш по начин, който издаваше, че са стари познайници.

— Пуснете ни да минем — каза кочияшът на госпожица Мейбъл.

— Къде отивате? — попита другият и направи с палеца си знак през рамо към загърнатата в туид дама отзад, като в същото време се изплези и намигна.

— В Чърч Каруел — отговори първият.

— В Чърч Каруел, госпожо — повтори вторият кочияш през рамо към полегналата фигура.

— Какво ще правят там? — попита тя остро и полугласно, с явен чужд акцент.

— Какво ще правите там? — повтори мъжът.

— Ще сменим конете и ще продължим.

— Накъде? — каза дамата към кочияша си.

— Накъде? — повтори той.

— Към Даутън — отвърна кочияшът на госпожица Мейбъл. Последва познатото повторение.

— Няма ли да ходят в Грейндж? — попита дамата със същия полуглас и чужд акцент и въпросът бе предаден както преди.

— Кой Грейндж? — попита кочияшът.

— Каруел Грейндж.

— Не.

Госпожица Алис Мейбъл много се уплаши от този конкретен въпрос и с облекчение посрещна смелостта на приятеля си на капрата, който продължи:

— А сега се дръпнете да минем.

Високата жена с наметката кимна, кочияшът й дръпна конете настрани, отново се ухили, намигна на приятеля си и госпожица Мейбъл мина покрай другата карета с огромно облекчение.

Полегналата фигура дори не извърна лице, за да погледне към хората, които толкова властно бе задържала.

Тя продължи по пътя си към мелницата на Грайс, а госпожица Мейбъл пое към Каруел Грейндж и скоро се изгуби от поглед.

След няколко минути долчинката леко се разшири и долу се показа дълго овално пасище с площ два-три акра, през което по меката морава между пръснатите дървета се виеше поточе. Две-три крави кротко пасяха, а точно на същото място стесняваща се падина навлизаше в долчинката отдясно с ширналата се гора, в чиято сянка пътуваха вече повече от две мили.

От главния път тук се отклоняваше друг по-груб и доста по-стръмен път. Това отклонение водеше към Грейндж — доста труден участък. Наложи се кочияшът да слезе и да поведе конете, а веднъж-дваж дори изрази съмнение дали те ще успеят да изтеглят товара си нагоре по склона.

Алис Мейбъл обаче не предложи да слезе. Беше разтревожена и като малко дете, което се завива презглава, инстинктът й да остане скрита надделя и тя трепереше да не би пътя им да пресече още някой, на чиито въпроси няма да успеят да отговорят толкова лесно, колкото на въпросите на дамата.

Скоро стигнаха до равна платформа под дълбоките сенки на високи стари дървета, чиито клони почти се сплитаха горе. Във въздуха се разнесе дрезгавият грак на ято врани, посмекчен от разстоянието. С това изключение мястото тънеше в тишина.

Мъжът се приближи към вратичката на каретата, за да съобщи на пътниците си, че се стигнали до Грейндж.

— Остани тук, Дулчибела, няма да се бавя — каза младата дама пребледняла, все едно отиваше на екзекуция.

— Добре, госпожице Алис, но трябва да хапнете нещо. Гладна сте, познавам по вида ви. Вземете си малко хляб и масло.