Шеридан Фану: Загадката на Уайвърн

— Няма за какво.

Човекът като цяло е доста продажно същество. Когато Алис стигна до вратичката на каретата, кочияшът побърза веднага да й напомни обещанието й да го възнагради с две лири. След като направи и това, младата дама зае мястото си до старата Дулчибела, която бе почти заспала, и така, без повече премеждия, тръгнаха обратно, отново преминаха под сянката на мелницата на Грайс и поеха по пътя към Уайвърн.

Слънцето бе близо до западния хоризонт и хвърляше меланхоличните отблясъци на залеза над хълмистата и гориста местност, която се ширна пред тях, когато излязоха на късата и широка алея между две редици стари и благородни дървета, водеща към сивата фасада с множество комини на Уайвърн.

Уайвърн беше много красива стара къща. Изградена бе от светъл сивкав камък в стила на късните Тюдори. Част от нея бе обрасла с гъст бръшлян. Намираше се недалеч от главния път, сред величествени стари дървета и бе една от най-интересните особености на гористата местност, надиплена от ниски възвишения, насечена от скалисти и затъмнени от гори долчинки, а понякога и от вълнисти падини, където добитъкът пасеше край приятни потоци — една от най-прелестните местности в Англия.

Старият господар Хенри Феърфийлд вече беше превалил лятото и есента на живота си. За него бе настъпила зимата.

Той не беше приятен представител на съсловието на английските земевладелци, но както показваха старите портрети по стените на Уайвърн, от време на време в рода Феърфийлд бе имало и приятни хора.

Не беше нито мил, нито ведър. Безрадостна, мрачна и сурова като северна зима беше възрастта на този мършав старец.

Той бе твърде горд, за да се оплаква, и никога не търсеше ничие съчувствие. Явно бе обаче, че с горчивина се разделя със силата и със свързаните с нея удоволствия. Разбира се, навестяваха го някои мисли, докато гледаше двора на старата църква в падината отляво, застанал вечер на стълбите. Не можеше да се примири със смъртта. Ненавиждаше природния порядък. Обаче не разкриваше пред никого недоволството си и отмъщаваше на околните заради дълбоката покруса, която изпитваше.

Макар косата му да бе снежнобяла и раменете му да бяха приведени, в дългите му кости и в стойката му имаше нещо, което напомняше за някогашната му сърцатост и пъргавина.

Отдавна бе вдовец — вече почти трийсет години. Имаше двама синове и нито една дъщеря. Двама синове, на които не гласуваше голямо доверие и които вече не бяха млади — Чарлс и Хенри.

Да, изобщо не бяха млади — по-големият бе вече на четирийсет и три години, а другият беше по-млад само с година-две. Чарлс бе живял като скитник и бе опитвал всякакви неща. Някога си бе падал по комара и по други скъпи прегрешения. Ала хората смятаха, че вече е отрезвял и че вероятно въпреки прахосничеството през бурната му младост на него ще се падне да плати дълговете на имението.

По-младият син Хенри, който беше проницателен търговец на коне, обичаше да бъде душата на компанията, падаше си по силната бира, въртеше любов със съдържателката на пивница „Джордж“ в градчето Уайвърн и си служеше с езика на любителите на кучета, на жокеите на коне, на борците и на други подобни знаменитости.

Синовете на стария господар не проявяваха към него грижовност, още по-малко пък обич. Вече съзрелите му потомци обаче се бояха от мършавия старец повече, отколкото гордостта им позволяваше да признаят. Страховете от детството живеят по-дълго от радостите му. Част от призрачните страхове на детската стая ни преследват през целия живот, а тиранинът от ранните ни дни притежава странна и непризната власт над въображението, много след като изчезне действителната му способност да причинява болка, или да налага лишения.

Докато този висок, мрачен и красив старец се движеше из стаята, докато стоеше изправен или сядаше, докато се обръщаше на изток по време на молитва в църквата, докато се разхождаше бавно и клатушкайки се по терасата, стиснал в ръка бастуна си със златна дръжка и разглеждайки с подути очи и унесен в самотните си мисли познатия пейзаж, който не след дълго вече нямаше да вижда как разцъфва и почернява от слънцето, докато през дългите летни вечери задрямваше в голямото си кресло до огъня, горящ в камината в дневната дори по време на горещниците, и самият той приличаше на гигантско изображение на зимата — през цялото това време две кротки и големи очи го следяха или го стрелкаха крадешком, отместваха се, когато той погледнеше към тях, но винаги отново се връщаха. Хората бяха забелязали това, обсъждаха го, смееха се, клатеха глави и градяха нелепи предположения.