Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Само че господарят явно се поуспокои донякъде, обърна върха на бастуна си към земята и сведе поглед към Том с донякъде мрачно и изпълнено със съмнения изражение. Помълча малко и попита:

— Къде е госпожица Алис?

— На разходка, сър.

— Попитах къде.

— Тръгна към градината.

Старият господар също се запъти към градината с величествена и леко олюляваща се походка, следван от грамадния си мастиф. Вървеше под сянката на високи дървета, чиято грапава кора от едната страна бе огряна от жълтия залез, а от другата беше меко сива, и малки птички пееха приятно високо над главата му сред полюшващите се листа.

Той влезе в градината и изкачи петте изтъркани каменни стъпала между две поизхабени от времето каменни урни. Градината бе красива, още по-красива, но и по-тъжна поради занемареното си състояние. Отвън високи дървета се извисяваха над зида на градината, а сивите стени на места бяха покрити с пищна мантия от бръшлян. Вътре растяха тисови дървета и прелестно високи стари мирти, неподрязвани от петдесетина години лаври, които от храсти се бяха превърнали в меланхолични и бухнали дървета. Широките стени на градината вече бяха обрасли с трева и от мястото лъхаше самотата на руини.

Видя я там, усамотена, както обикновено, седнала в сянката на високо старо дърво. Срещу старомодната дървена пейка, на която се бе настанила, имаше друга, а някога между тях бе имало застлана с чакъл пътека.

Той се поизпъна малко и бавно закрачи към нея. Бе облегнала глава на ръката си, в скута й имаше книга, и сякаш бе унесена в мечтание, докато старецът се приближаваше неусетно по дебелия килим от трева и бурени.

— Е, момиче, защо си дошла тук? Ще има да кашляш и да кихаш. Нали така — ще кашляш и ще кихаш, задето си избрала това влажно и тъмно кътче — укори я старият господар, обаче се настани на пейката срещу нея.

Тя се сепна, когато чу гласа му, а той още щом я погледна в лицето, разбра, че е плакала. Господарят не каза нищо, а известно време сковано мушкаше тревата и бурените в краката си с върха на бастуна си и тихо си подсвиркваше някаква тъжна стара мелодийка.

Най-накрая се обади изненадващо, но благо:

— Вече не си дете, порасна и стана красива и силна млада жена, малка Алис. Никоя друга не може да се мери с теб, ти си най-красивата от всички девойки, които идват в църквата на Уайвърн, да, така е, най-красивата. Знаеш го, нали? Хайде, момиче, отговори ми — нали знаеш, че никоя не може да се мери с теб?

— Благодаря ви, сър. Много се радвам, че мислите така, винаги сте толкова мил — отвърна хубавата Алис и впери в лицето му изключително сериозен поглед. Големите й пълни със сълзи очи бяха по-широко отворени от друг път и вероятно се чудеха какво ще последва или пък се надяваха на нещо.

— Мога да бъда и по-мил, може би, не се тревожи. Ти обичаш Уайвърн, момиче, обичаш старата къща. Е, уютна е, нали? Хубава стара английска къща — никакви тънки тухлени стени и гръцки колони, никаква ронеща се гипсова мазилка като в грамадната къща на моя приятел Райброук, дето всички я смятат за много красива. Само дето не го мислят истински, а го казват, за да се подмазват на лорда, мътните ги взели. Ходят в Лондон и там се учат на ласкателства. Не беше така, когато бях още момче. Един почтен възрастен джентълмен, който има къща и хрътки, струваше повече, много повече, от половин дузина лондонски лордове. А освен това, Алис, ти си по-хубава и много по-изискана дама дори от най-изписаните и претенциозни госпожици, дето не вкусват телешко или овнешко, не знаят какво е зелка и биха забелили очи като патица след гръм, ако някой им каже да си турнат престилките, както правеше майка ми, и да идат да нагледат кокошките. Какво се канеше да кажеш…, забравих…

— Не, господине… аз не помня… канех ли се да кажа нещо? Не си спомням — отвърна Алис, която съзнаваше, че изобщо не участва в разговора.

— Обаче Уайвърн ти допада — продължи старецът с грубовата благост. — И имаш право, това е добър дом за теб, ще ти е мъчно, ако го напуснеш. Да, имаш право, няма друго такова място, няма такъв въздух. Ти обичаш Уайвърн, Алис, и няма да го напуснеш.

Алис Мейбъл се вгледа сериозно в него. Беше уплашена, но и развълнувана. Изведнъж пребледня, но старият господар не забеляза това и продължи:

— Освен, ако не си най-голямата глупачка по тези места. Ще ти липсва Уайвърн и старите гори, и долчинките, и храсталаците… Е, може би дори ще ти липсва и старец като мен — все пак не съм толкова стар, колкото ме мислят, а и невинаги старото куче първо сдава багажа, от мен да го знаеш, както и невинаги младото е най-доброто. Не давам и пет пари за синовете си, понеже и те не дават пет пари за мен. Не ми носят утеха, никога не са ми носили. Адски ще се радват, когато ме изнесат от Уайвърн с краката напред.