Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Мъжете, които са господари на толкова малки владения, често са своенравни и деспотични — ексцентричността е спътник на уединението. — а господарят проявяваше ревностна бдителност в дома си, която бе една от странностите на деспотичното му поведение. Ето в какво се изразяваше тя. Стълбището, по което Алис Мейбъл се бе завтекла тази нощ към старата Дулчибела и към стаята си, стигаше до северното крило на къщата. Една масивна врата, която водеше към стълбището от коридора, го изолираше от останалите помещения на този етаж на сградата.

Когато младата дама беше все още дете, господарят Феърфийлд лесно създаваше ориенталско убежище в дома си, като всяка вечер собственоръчно заключваше тази врата и залостваше по-здраво вратите на другите етажи, които осигуряваха достъп до това крило.

Той нямаше високо мнение за противоположния пол и бе отрицателно настроен към своя собствен, затова нямаше да допусне никакви трагедии в стил Ромео и Жулиета. Докато заключваше вратата, след като Алис Мейбъл му пожелаеше „лека нощ“, той понякога хитро поклащаше глава и си намигваше в празния облицован с дъбова ламперия коридор, пъхваше ключа в дълбокия джоб на сакото си и промърморваше: „Най-добре да си вържеш гащите“, „Като в кърпа ми е вързана“ и други поговорки, оправдаващи предпазната му мярка.

Тази вечер, както обикновено, той взе ключа, който рано сутринта, когато пиеше бира на прага на стаята си, даваше на старата госпожа Дърдин, която отключваше вратата и отваряше прохода през деня.

Традицията беше много стара, по-стара от първите спомени на госпожица Мейбъл, затова не я оскърбяваше и тя я приемаше без тревога. Никой не пипаше ключалката, никой не минаваше през вратата, макар че господарят, който познаваше старите поговорки, проявяваше глупостта да разчита на тази предпазна мярка срещу сили, които се присмиват на ключарите.

Ето така най-неочаквано се преобрази старият господар Феърфийлд и до голяма степен за ужас на красивата Алис Мейбъл се прояви като влюбен — свъсен, непохватен и без никакъв шанс за по-приветливо превъплъщение, което в крайна сметка да накара „красавицата“ да се примири с брачните си отношения със „звяра“.

Това по всяко време би изглеждало нелепо и плашещо. Но в онзи момент определено бе смайващо и когато горката и притеснена Алис Мейбъл се прибра в стаята си, тя седна на леглото и за ужас и смайване на старата Дулчибела плака дълго и горчиво.

Безобидното бърборене на възрастната дойка, която се настани до нея и непрекъснато я потупваше по рамото, бе като шумоленето на гората лете или като бълбукането на поток. Макар че Алис почти не чуваше думите, те явно я поуспокоиха.

На следващия ден в Уайвърн настъпи известно оживление, защото щеше да пристигне Чарлс — или както го наричаха по-често, капитан Феърфийлд. Този „възрастен млад джентълмен“, както го описваше лейди Уиндейл, водеше апатично съществуване в имението. Не си падаше много по селските развлечения, от време на време ходеше за риба, но не обичаше да стреля, камо ли да ловува. Не умееше да оползотворява времето си и не знаеше много добре какво да прави със самия себе си. Пушеше и се разхождаше много, яздеше до Уайвърн и разговаряше с хората в градчето. Само че провинцията явно го отегчаваше, още повече, че живееше в Лондон и контрастът само влошаваше нещата. Тази сутрин Алис Мейбъл имаше главоболие и избра това извинение, за да не се среща с господаря, преди да стане неизбежно.

Капитанът, който пътуваше с пощенската карета, бе пристигнал в осем часа, зае мястото си на масата за закуска в девет и за добре дошъл получи от господаря намусено кимване и негласното позволение да стисне кокалчетата на неохотно протегнатата за поздрав ръка.

Синът на стария господар, Чарлс, ужасно пречеше на баща си в малката драма, която той бе решил да разиграе.

— Е, какво прави в Лондон толкова време? — изръмжа господарят, след като изяде тъничкия си резен бекон, изпи кафето си и изгледа Чарлс продължително и строго, а той, изпаднал в блажено неведение, хрупаше препечената си филийка и четеше местния вестник. — Хммм… Казвах, че едва ли си отишъл чак в Лондон, за да си кажеш молитвите в „Свети Павел“, а по-скоро си пилял пари по онези противни места. Когато джобовете ти са пълни, заминаваш и ги изпразваш при градските мошеници, а после се връщаш с празни джобове като съдран чувал и живееш на гърба ми. Я кажи, колко рента вземаш годишно от онова място, което глупавата ти майка, дивачката, ти завеща, а?