Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Най-сетне се преместиха в салона. Старият господар зае обичайното си място до огъня. Не след дълго поднесоха и вечерното му питие. Госпожица Алис свири любимите му мелодии отново и отново. Капитанът скришом се прозя в шепата си няколко пъти и най-сетне се измъкна.

— Е, Алис, най-сетне сме сами, момичето ми. Този начумерен негодник си легна — струваше ми се никога няма да се махне. А сега ела тук, глупаче, искам да поговорим. Ела, казвам ти, от какво се боиш, по дяволите? Ще го видя как ще се държи неучтиво с теб този приятел! Ще станеш моя съпруга веднага щом адвокатите приготвят документите, ще бъдеш най-добре обезпечената съпруга в Уайвърн още от времето на чичо ми. Защо изглеждаш уплашена, малкото ми глупаче, все едно се каня да те ограбя, а не да те направя господарка на Уайвърн и да ти дам всички земни богатства? Точно така.

— Той взе покорната й малка длан в костеливата и трепереща ръка. — Ще те направя по-достолепна от всяка друга — вгледа се той въодушевено и възхитено в лицето й, — ще ти подаря диаманти и ще поръчам на художник да ти нарисува портрет. Нито една от господарките на Уайвърн не е достойна да се мери с теб, а пък аз съм повече мъж от половината младоци. Ще правиш каквото си поискаш — със слугите, с къщата, с конете, с всичко, нищо няма да ти отказвам. Защо не слезе сутринта, миличка? Болеше ли те нещо, сериозно ли бе болна красивата ми Али?

— Имах главоболие, сър… и все още имам… така че, ако не възразявате, по-добре да се оттегля в стаята си. Ужасно ме боли главата. Надявам се да се оправя до утре. Много сте мил господине, винаги сте били много мил. Никога няма да успея да ви се отблагодаря, никога, никога.

— Пълни глупости, дете. Чакай да уредя всичко и тогава ми благодари, ако искаш. Ще те направя изискана като кралица и повече. — От време на време старецът подчертаваше излиянията си, като я целуваше по бузите и по устните, което още повече засилваше ужаса и объркването й, а кожата й гореше от силното търкане на покаралата му брада. — Ти ще бъдеш малката ми херцогиня, красавице, моята диамантена кралица, ти, малка палавнице, немирнице, хитрушо…

Насред тези буйни ласки тя успя да се откъсне от влюбеното плашило, изхвръкна от стаята и хукна нагоре по стълбите към стаята си, при старата Дулчибела, преди тромавият й преследвач да успее да се добере до вратата.

Мина цял час, преди младата дама да се изправи, да обгърне с ръце шията на старата Дулчибела и да я целуне.

— Скъпа моя, моля те, вземи една свещ, слез долу и провери дали вратата е залостена.

Дулчибела слезе долу по скърцащите под тежестта й стълби, а младата жена избърса очите си, погледна часовника си, дръпна пердетата, постави свещ на масата близо до прозореца и неспокойно се втренчи навън, заслонила очите си с ръка.

Прозорецът не гледаше към пътя, намираше се на страничната фасада на къщата. Пред погледа й се ширна обляна от лунната светлина гледка — полегат скат, по чийто тревист склон растяха величествени стари дървета, някои отделно, други — на групи от по две-три, до едно задрямали на мътната светлина и в спокойния въздух, а отвъд тях, замъглени в далечината, се издигаха осеяни с дървета леки възвишения с обрасли с гъсти гори върхове.

Тихо отвори прозореца и надникна навън, пое свежия нощен въздух и чу откъм долчинката далечния ромон и плисък на потока, а погледът й обходи предната част на гледката. Стволът на едно от дърветата близо до къщата сякаш оживя и от него се показа човешка фигура, ала не ужасяваща или призрачна — мъж с къса наметка и с широкопола шапка. Когато видя фигурата на прозореца, той вдигна ръка, вперил поглед в нея, и се приближи предпазливо до страничната част на къщата, като непрекъснато се озърташе.

В същото време се върна старата прислужница, която й съобщи, че вратата е заключена както обикновено.

— Ти остани тук, Дулчибела… Не, няма да взема свещ.

С тежка въздишка тя излезе от стаята и леко се спусна по стълбите, влезе в облицованата с дървена ламперия стая на приземния етаж с двата прозореца, през които се промъкваше бледа отразена светлина. Близо до единия прозорец бе застанал мъжът, с когото от горната стая Алис си бе разменила описаните от мен сигнали.

Тя бързо се приближи до прозореца и го вдигна безшумно. След миг двамата се притиснаха в обятията си. Чу се само:

— Скъпа, скъпа…

— О, Рай, все още ли ме обичаш?

— Обожавам те, скъпа! Обожавам те, малката ми теменужка, раснала на сянка… единствената ми любима…