Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Капитан Феърфийлд, красив мъж независимо от годините си, с проницателните сини очи на рода си, ленив и сдържан човек, в чиито вени обаче течеше горещата кръв на семейство Феърфийлд, опасно проявяваща се при повод, седеше в ъгъла на голямото дъбово заграждение, в най-отдалечения от баща си ъгъл. И той като него бе потънал в личните си размисли, несмущавани от литургията, в която привидно участваше. Съдейки по вида му, тези размисли бяха от свъсено и мрачно естество. Мислеше за негостоприемния език на баща си и обмисляше, защото макар и мързелив, той имаше горд и пламенен нрав — да предприеме мерки в това отношение и да обърне гръб на Уайвърн, вероятно за дълго време.

Зазвуча сладкогласният стар орган на Уайвърн и младите гласове се надигнаха в любов и възхвала, но бащата и синът останаха в хватката на мрачна враждебност. Викарият прочете откъс от Светото писание и изнесе проповед по някаква ужасна тема — за преходността на дните ни, за любовта, истината, чистотата, вечния живот, вечната смърт, — ала между двамата продължаваше да се усеща неестествена студенина и мрак. Молох седеше невидим до стария мъж и в регистрите на органа изплакваше хищното си желание за принасянето на сина в жертва. Злите духове забавляваха съзнанието на младия мъж с картини на понесените обиди и унижения и отмъстителното му сърце туптеше в ритъм с тяхното дишане. Унесът и на двамата бе прекъснат от носовата благословия на викария, те разтърсиха глава, коленичиха и отново потънаха в мечтанията си.

Беше неделя — „по-славен ден с деяние по-славно“, когато разпалена кавга се разгоря с гръм и трясък в къщата в имението Уайвърн.

Както знаем, край старата къща имаше отделено с ограда имение, което носеше 6000 лири годишно. Донякъде бе тревожно, обаче енорията, селото и къщата на имението Уайвърн от незапомнени времена са били собственост на рода Феърфийлд.

Предвещаващ буря ален залез обля западния хоризонт с дивашката си и зловеща прелест. Листата на дърветата, измежду клоните, на които малките птички изпълняваха веселата си серенада, искряха и блестяха на залеза, сякаш поръсени с огнена роса, а кървавочервената заря озаряваше кафявите пера на птичките.

Феърфийлд са красив род — имат красиви и горди английски лица, кестенява коса, мургава или светла кожа, по правило сини очи, не благи, а огнени и проницателни.

Те са род на атлети — високи мъже, известни в цялата околност и поколение след поколение със смелостта си на ринга за борба, в боя с тояги и в други силови спортове. Известни са и с по-лоши неща. Имат силна воля, себични са и понякога са жестоки, но притежават щедростта и смелостта, които ги правят в известен смисъл популярни. Нравът на Феърфийлд се отличава с пороците и с някои от хубавите особености на феодализма.

Чарлс Феърфийлд бе решил да говори с баща си. Беше си наумил да го направи на път за дома. Само че чистият въздух и ясната светлина навън го поуспокоиха, той закима тук-там на приятели и на познати, крачейки в двора на църквата, и пое сам към дома, вместо да разкрие пред баща си раните и намеренията си.

— По-добре у дома, по-добре в Уайвърн. След около час ще подготвя всичко и ще се срещна с него.

И така Чарлс Феърфийлд закрачи към дома си, ако това изобщо бе домът му, по една самотна пътека, печално забол поглед в маргаритките.

Както казах, слънцето потъваше сред облаците на запад с меланхолично сияние. Капитан Феърфийлд крачеше бавно напред-назад по широката тераса с гравирана балюстрада и с множество каменни саксии за цветя, която се простираше по протежение на задната част на старата къща. Кравите се прибираха у дома и слабото им мучене отекваше високо във въздуха над сивия покрив и над върховете на могъщите дървета, които сега горяха в преходната светлина. Конят бе оседлан и готов, а куфарът му и другите му принадлежности бяха изпратени преди часове.

— Има ли смисъл изобщо да се сбогувам с него? — поколеба се капитанът.

Смяташе да слезе по стълбите в далечния край на терасата и докато възсяда коня си, да предаде прощалното си послание на човека, който държи поводите му. Само че не е толкова лесно да развалиш магията на детството, след като си проявявал уважение към нея толкова много години след това. Капитанът обаче така и не бе успял да се освободи от детския си страх, зародил се у него и той не помнеше кога. Добродетелите заслужават уважение, но пороци като гордостта, насилието и коравосърдечността на един баща предизвикват още по-силен респект.