Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Когато Чарлс Феърфийлд вдигна поглед, след като прочете тези редове, съзря стареца, застанал на няколко стъпки от него.

— Какво момиче! Отгледах я като собствена дъщеря, даже с повече обич, отколкото човек отглежда родното си дете, а тя постъпва така с мен, още недостигнала пълнолетие. Мътните да те вземат, да не си глътна езика? Какво мислиш за нея?

— Не е лесно да се каже след това писмо, сър — отговори притеснено Чарлс Феърфийлд. — От тук изобщо не става ясно какви причини е имала.

— Ти не си Феърфийлд — не си, ти си никаквец. Ако беше, щеше да съзнаваш кога на дома ти е нанесено оскърбление. Обаче ти не си, ти си студенокръвна змия, а не Феърфийлд.

— Не виждам какво мога да кажа, за да оправя нещата, сър — отговори капитанът.

— Каза достатъчно. Чуй какво аз мисля за нея — изрева старецът, почти извън себе си от ярост. А езикът му бе станал толкова срамен и гневен, че синът му отбеляза с горд поглед и с поруменели мургави страни:

— Ще се оттегля, сър, защото няма да стоя и да слушам такъв език.

— Няма да се оттеглиш, докато аз не ти позволя, господинчо, ами ще стоиш тук — кресна старият господар и застана между капитана и стълбите. — Освен това искам да знам защо не ти харесва да я наричам точно такава, каквато е… к… и к…

— Защото тя е моя съпруга, сър — отговори Чарлс Феърфийлд, побелял от ярост.

— Моля? — попита старецът след продължителна смаяна пауза. — В такъв случай ти си по-вероломен негодник, по-голям подлец, отколкото мислех. На ти…

Разтреперан от гняв, той замахна във въздуха с тежкия си бастун. Само че преди бастунът да полети, Чарлс Феърфийлд хвана ръката, която го стискаше.

— Не така, не така, сър — предупреди той сериозно и заплашително, докато старецът с две ръце и с бясна решителност се опитваше да освободи бастуна.

— Искаш ли да го направя?

Хватката на стария господар Хари бе все още крепка и се наложи по-младият мъж да приложи цялата си сила, за да изтръгне бастуна от ръцете му.

Бастунът полетя над балюстрадата на терасата, а по време на борбата старият Хари изгуби равновесие и се стовари тежко на плочника.

На слепоочието му вече имаше кръв, сбръчканите му бузи побеляха и той се слиса. Кръвта на младия мъж кипеше, буйната кръв на рода Феърфийлд, но той се поколеба, възпря се и се извърна.

Старият господар отново се изправи на крака и замаяно се хвана за балюстрадата. Шапката му все още бе на земята, бастуна го нямаше. Гордият стар господар приличаше на съборена кула. Толкова лесно да получи отпор във физическа схватка, да бъде повален едва при първия сблъсък с „младока“, когото презрително наричаше „мекушавец“ и „мамино синче“ — това за стария Херкулес, който все още се перчеше с някогашната си храброст и в миналото бе ненадминат на арената на борците на двайсет и пет мили околовръст, вероятно бе най-безумната капка в чашата на унижението му.

С трепереща ръка старият господар Хари стискаше каменната балюстрада, високата му фигура леко се олюляваше, докато той се изправяше с предизвикателно вирната глава. Чертите на белобрадото му и старческо лице леко трепереха, в очите и по тънките му устни играеше дивашка усмивка, разкриваща зъбите, които времето бе благоволило да му остави. А кръвта, която бе изцапала бялата му коса, се стичаше по слепоочието му. Чарлс Феърфийлд бе развълнуван и усещаше, че всеки момент може да избухне в сълзи, че за него ще е облекчение да падне на колене пред баща си и да му поиска прошка. Само че желязната гордост на рода Феърфийлд отблъсна този благороден порив. Той обаче се приближи забързано и с възбудено и притеснено изражение каза:

— Ужасно съжалявам, но вината не беше моя, знаете, че не беше. Никой Феърфийлд не е посрещал безучастно удар. Само ви взех бастуна, сър. Мътните да го вземат, дори с майка си не бих могъл да постъпя толкова меко. Не съм виновен, че се спънахте. Не можех… Ужасно съжалявам… нали няма да ме обвинявате за това. Обещайте ми. Това е последната ни среща, така че няма нужда да се разделяме с повече горчивина, отколкото е необходимо. Подайте ми ръка, сър.

— Чарли, сине, ти проля кръвта ми — каза старецът. Проклет да си за това! А ако отново някога се върнеш в Уайвърн, докато в тялото ми все още има живот, ще те застрелям като бракониер.

След тази бащинска реч господарят Хари му обърна гръб и величествено и мрачно се затътри към къщата.