Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

— Толкова съм нещастна. О, Рай… това съкрушително разочарование… този ужасен момент… не можеш да си представиш как се почувствах: почуках на онази врата с очакването да видя лицето на любимия си… и тогава… идеше ми да се хвърля от скалите в онази долина. Но ето те тук, най-сетне си с мен. Повече никога не бива да те губя, никога, никога.

— Никога няма да ме изгубиш, скъпа. Но не можех да отида, не смеех. Знаеш, че всеки човек дължи пари и аз съм в същото затруднение като останалите. Щеше да се случи точно каквото ти обясних, а то щеше да е още по-зле. Но сега всичко е уредено. Да ме загубиш!? Нито за мг няма да ме изгубиш, красив мой идол!

— О, да, толкова се радвам! Рай и малката му теменуга ще бъдат много щастливи и той няма да обича друга освен нея.

— Никога, скъпа, никога. И наистина бе така.

— Никога, разбира се, никога.

— Сигурна съм, че не е имало друг начин, освен да отсъстваш от Каруел.

— Разбира се, как иначе! Нали знаеш всичко? Ти си моето разумно малко момиченце и не би искала да отегчаваш и да притесняваш своя горкичък Рай. Ще ми се сам да си бях господар и скоро щеше да видиш кой те обича най-много на този свят.

— О, да, сигурна съм.

— Да, скъпа, така е. Ако искаш да бъдем щастливи, трябва да си сигурна в това. Ако думите имат някаква сила, ако действието е доказателство, не би могла да се съмняваш в мен — знаеш, че те обожавам, — понеже какъв друг мотив бих имал да ти кажа това?

— Никакъв, никакъв, скъпи, скъпи Рай. Аз съм такава глупачка, моля те да простиш на глупавото си птиченце. О, Рай, не е ли ужасно… Но е по-добре струва ми се, когато няколкото мъчителни часове отминат и ние бъдем щастливи… горката малка теменужка и Рай щастливи заедно до край на живота си.

— И аз за това си мисля през цялото време. Нали разбра всичко, което ти казах?

— Да, всичко… за утре сутринта… всичко…

— Нали пътят не е прекалено дълъг за теб?

— О, не.

— А старата Дулчибела ще те последва рано през деня до Дронтън. Нали помниш името на къщата?

— Да, Танзи Уел.

— Точно така, умницата ми. И помни, скъпа, не трябва да се вълнуваш, бъди тиха и кротка. Още само няколко часа предпазливост, а после няма да имаме тревоги. Не искам обаче да ни преследват, не искам сцени, не искам да тревожа малкото си птиче повече, отколкото е нужно. Дръж воала си спуснат дори когато поглеждаш през прозореца. Просто стигни до Танзи Уел и прави, каквото ти казвам. Другото остави на мен. Чакай малко, кой е там? Не, няма нищо. Най-добре вече да тръгвам, мила моя… да, така е по-разумно… може някой да наднича, така че тръгвам.

След бурно сбогуване, проливане на сълзи, сред надежди, паника и благословии кратката среща приключи.

Прозорецът беше затворен и Алис Мейбъл се върна в стаята си — влюбените щяха да се срещнат отново на четирийсет мили от това място. С разтуптяно сърце тя лежеше, размишляваше, плачеше и копнееше за утрото, от което се страхуваше.

Утрото настъпи, дойде време за закуска заедно със стария господар, който, наведен над чашата с кафето си, нетърпеливо повика икономката госпожа Дърдин и й каза:

— Научих, че госпожица Алис не се чувства добре тази сутрин. Върви и питай старата Дулчибела дали иска да повикаме лекар и дали желае нещо за закуска — парче пай с гъше месо или нещо друго. Изпрати някого в града да повика лекаря, ако тя или старата Дулчибела наредят, а ако стане време за църква, да го извикат дори по време на службата. И разбери дали Али иска да хапне нещо. Сетне освободи икономката с обичайното отсечено кимване.

— С радост ще отида до града, ако наредите, сър — каза Чарлс Феърфийлд, който явно се опитваше да възвърне учтивото си поведение. — Много съжалявам, че горката Али… искам да кажа госпожица Мейбъл… е толкова зле.

— Сигурен съм обаче, че няма да се разревеш. Освен това в Уайвърн има достатъчно хора, които могат да изпълнят поръчките й, без да се налага да те притесняваме.

Капитанът здраво стисна зъби и остави тази неприятна реч да мине покрай ушите му.

Преди да стане време за църква, старият господар два-три пъти заставаше в основата на стълбите, интересуваше се как е госпожица Алис и изпращаше съобщения на приближената й Дулчибела.

Старият господар никога не пропускаше службата в църквата. Беше точен като предшественика си, стария сър Томас Феърфийлд, който ходеше на църква всяка неделя и по празниците, лежеше по гръб и се молеше, облечен в осеяните с петна одеяния в червено, синьо и златно от времето на Джеймс, с които бе умрял, а сетне завинаги се бе превърнал в боядисан камък, вдигнал поглед право нагоре, опрян до стената и молитвено сключил ръце оттогава насетне. Макар старият господар да не си правеше труда да чете, още по-малко пък да се моли, и мислеше за свои си работи по време на службата, поне благопристойно прелистваше молитвеника, изправяше се, сядаше или коленичеше, сякаш бе назначен за водач на своите арендатори, събрани в старата църква.