Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

С мрачно изражение напускал църквата, когато започвала проповедта му. Прогонил кравата на викария от общинската мера и го накарал да усети недоволството му в пълна мяра.

Е, викарият вече го нямало. Той понесъл всичко това благо и печално, но вече всичко свършило, превърнало се в страница от миналото, от която не можеш да изтриеш и към която не можеш да добавиш нито ред.

— Е, пасторът е мъртъв и погребан, и така му се пада — заявил господарят на Уайвърн. — Неблагодарен негодник. Върви и им кажи, че искам да освободят къщата до двайсет и четвърти, а ако не го сторят, ги изгони, Томас Рук.

— Но там е невръстното дете на викария, господарю! Кой ще го подслони? — колебливо попитал Том Рук.

— Или ти, или епископът, мътните да го вземат!

— Аз съм беден човек, а колкото до епископа, той не е…

— Да опитат в сиропиталището, където живеят издънките на много по-достойни хора от него — отвърнал господарят и премерил Том Рук с поглед, който можел направо да го повали, сетне му обърнал гръб и си тръгнал.

След около седмица лично отишъл в дома на викария заедно с Том Рук. Старата Дулчибела Крейн слязла на долния етаж на къщата заедно с Том Рук, а господарят изкачил стълбите, навел глава и намусено влязъл в първата стая, попаднала пред погледа му.

Тропането на ботушите му попречило да чуе плача на невръстното бебе в люлката, докато не стигнал до средата на стаята. За миг застинал на мястото си. Съвсем бил забравил за това незначително същество и тъкмо се наканил да излезе от стаята, когато размислил. Надвесил се над люлката и бебето спряло да плаче. Имало много красиво личице и големи очи, все още мокри от сълзите, които го погледнали сериозно и изучаващо от пеленките.

Старата Дулчибела Крейн била долу и самотата несъмнено плашела бебето, затова то намерило утеха дори в присъствието на свъсения господар, в чието лице големите очи се вперили с невинно доверие.

Кой би могъл да допусне? Долу лежало самото въплъщение на пълната човешка безпомощност, отгоре била надвесена неотстъпчива и властна фигура, силна фигура с начумерено присвити очи. И едно сърце, закоравяло срещу хорското недоволство, а също и един горделив нрав, който би избухнал в ярост и при най-малкия намек за укор. Долу лежало чудото и загадката на безмълвното детство. Можете ли да си представите по-безнадежден сблъсък! Но „верният Създател“, който обичал бедния викарий, накарал тези два погледа да се срещнат.

Плачът на бебето утихнал, големите му учудени очи останали плувнали в големи сълзи, а личицето му се извърнало нагоре пребледняло и самотно. Погледът се задържал върху господаря, колкото да преброите до четири или до пет, ала тайнственото дело на обичта било сторено. „Всичко чрез него стана, и без него не стана нито едно от онова, което е станало“.

Господарят Феърфийлд обиколил стаята, излязъл, огледал другите помещения и мълчаливо слязъл долу. На излизане от коридора спрял, погледнал старата Дулчибела Крейн, която му се поклонила, обзета от ужас, и казал:

— Детето ще е по-добре при мен в Уайвърн. Следобед ще изпратя да вземат него и вас, докато… не се уреди нещо.

След тази покана малката Алис Мейбъл и дойката й Дулчибела Крейн се бяха преместили в имението Уайвърн. Вече двайсет години живееха там.

Алис Мейбъл отрасна много хубава, макар и да не бе сияйна красавица — липсваше й цвят, бе доста бледа и малко тъжна. Още от пръв поглед човек оставаше поразен от нежната й фигура и от прелестта на всяко нейно движение. Чисто овално лице с тъмносиви очи, каквито Чосър описва у своите красавици като „сиви като стъкло очи“, с много дълги мигли, яркочервени устни, ситни и равни зъби, а когато се усмихне — няколко малки и меки трапчинки.

Прелестното същество водеше самотно съществуване в Уайвърн. Между нея и младите господари Хенри и Чарлс имаше огромна разлика от двайсетина години, така че през повечето време Алис беше сама.

Понякога ходеше в селото заедно със стария господар, всяка неделя седеше на запазената за Уайвърн пейка в църквата, но освен в този случаи жителите на градчето рядко я виждаха.

— Не прилича на баща си и на майка си, каквато е надута — викарият и горкичката госпожа Мейбъл изобщо не бяха високомерни. Никога няма да стане като милата си майка.

Това бяха думи на госпожа Форд от странноприемницата „Джордж“, ала онова, което тя наричаше високомерие, всъщност бе свенливост.

В градчето се носеше доста странен слух по отношение на госпожица Мейбъл. Говореше се, че красивата млада дама е влюбена в стария господар Феърфийлд или поне в неговото имение Уайвърн.