Джеймс Чейс - Още един глупак

— Това не е ваша работа — сопна се Рея. — Сега, ако вече сте доволен, можем да обсъдим подробностите.

— Добре, да поговорим. Кога ще стане отвличането?

— Веднага щом сме готови. Може би вдругиден. — каза Рея.

— Мис Малру ще изчезне, така ли? Къде ще отиде?

— Наричайте ме Одет — каза момичето и изпъчи гърди до мен. — Всичките ми приятели…

Без да й обръща внимание, Рея я прекъсна:

— В Кармел има едно тихо хотелче. Може да отиде там. Ще остане само три-четири дни.

— Как ще отиде?

Рея се размърда нетърпеливо.

— Тя има кола.

— Страхотна е — намеси се Одет. — TR — 3. Носи се като вятър.

— С такава кола веднага ще ви познаят — казах аз. — За хората наоколо сигурно сте известна личност.

Тя ме погледна малко стреснато.

— Да, прав сте. Обърнах се към Рея.

— Според вашия план само вие двете и съпругът ви ще знаете за отвличането, така ли?

Тя се намръщи.

— Разбира се.

— Толкова ли е лесно да изчезнете? — попитах аз Одет. — Нямате ли приятели? Ами прислугата?

Тя сви слабичките си рамене.

— Аз често изчезвам.

Погледнах към Рея.

— Ако съм на мястото на съпруга ви и някой ми съобщи по телефона, че дъщеря ми е отвлечена и че трябва да платя откуп от петстотин хиляди долара, хич няма да се разбързам да плащам. Липсва необходимата атмосфера. На негово място може дори да си помисля, че е номер. — Загасих цигарата и продължих: — И щях да извикам полицията.

— Зависи колко убедително ще говорите по телефона — отвърна Рея. — Затова ви плащам.

— Ще бъда много убедителен, но я си представете, че все пак извика полиция. Какво ще правите? Ще му кажете, че е шега? Ще си признаете, че вие двете просто сте се позабавлявали или ще си мълчите и ще се надявате, че аз ще успея да прибера парите и полицията нищо няма да разбере?

— Колко пъти ще ви повтарям… — започна гневно тя.

— Знам какво ми повтаряте, но не виждам защо да ви вярвам. Ако се намеси полицията, ще се откажете ли от всичко или ще продължите до край?

— Няма да се отказваме — заяви Одет. Парите ни трябват!

В гласа й прозвуча неочаквано твърда нотка, която ме накара веднага да я погледна. На лицето й бе изписано мрачно изражение, тя не гледаше към мен, бе вперила поглед в Рея.

— Да — каза Рея, — парите ни трябват, но за стотен път ви казвам, че полицията няма да се намеси!

— По-сигурни ще се чувстваме, ако приемем, че ще се намеси — настоях аз. — Добре напълно е възможно мъжът ви да даде откупа, но когато дъщеря му се върне, той несъмнено ще извика полиция и ще започне разследване. Човек, който е натрупал толкова много пари, не е вчерашен. Откъде знаете, че няма да поиска да се запишат номерата на банкнотите. Какво ще правите с парите, ако не можете да ги похарчите?

— Аз отговарям за това — каза Рея. — Няма нужда да се притесняваме.

— Така ли? Бих искал да имам вашата увереност.

— Моят съпруг е тежко болен. — В гласа й звучаха твърди и мрачни нотки. — Той прави каквото му кажа.

По гърба ми полазиха студени тръпки и аз погледнах Одет. И двете бяха вперили поглед в мен. Момичето бе забравило детинската си поза. Изглеждаше непоколебимо и безскрупулно като по-възрастната жена.

— Аз приемам, че мъжът ви ще се свърже с полицията — рекох. — Ако не ви харесва моят план, само ми кажете и веднага се отказвам от всичко.

Ръцете на Рея се бяха свили в юмруци на скута й. Одет гризеше нокътя на палеца си, очите й гледаха напрегнато.

Обърнах се към нея.

— Днес е вторник. Можем да се подготвим до събота. Искам да се уговориш с някоя приятелка да отидете в събота вечер на кино. Става ли?

Прочетох изненада в очите й, когато ми кимна.

— Искам да обядваш вкъщи и да кажеш на баща си къде ще отидеш. Искам да облечеш нещо, което прави впечатление, за да те забележат и познаят, когато излезеш. Ще се уговориш с приятелката да се срещнете в осем часа, но няма да се явиш на срещата. Ще отидеш с колата до „Пиратската колиба“. Това е малък бар с ресторант на две-три мили оттук. Сигурно го знаеш.

Тя отново кимна.

— Ще оставиш колата на паркинга и ще влезеш в бара да пийнеш нещо. По това време там е пълно с народ. Но едва ли ще срещнеш някой от твоите приятели. Ти как смяташ?

— Няма начин — каза тя. — Моите приятели не ходят на такива места.

— И аз така си мислех. Искам да те забележат. Събори, уж без да искаш, чашата си или направи нещо друго, за да привлечеш внимание. След пет минути ще си тръгнеш. — Внимавай да не се забъркаш в нещо. Моята кола ще бъде на паркинга. Като се убедиш, че никой не те наблюдава, качи се вътре. Там ще ти оставя дрехи за смяна и една червена перука. Ще се преоблечеш и ще си сложиш перуката. Докато се преобличаш, ще откарам колата ти на паркинга в Лоун Бей. Ти ще ме последваш. Има шанс да не я забележат, докато ни потрябва пак.