Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Дюк пристъпи крачка напред и взе ръцете й в своите.

— Вие сте една малка и упорита глупачка! — тихо и презрително рече той. — Отказвате да признаете, че това няма нищо общо с мен! Тимсън дойде в неговата, а не в моята квартира! Но вие не искате да гледате фактите в лицето, просто защото тези факти не ви изнасят!

Клеър рязко се освободи, лицето й пламна.

— Изобщо не искам да ви слушам! — гневно извика тя, после се обърна и изтича в стаята си. Вратата с тътен се затръшна зад гърба й.

Пиндърс Енд се намираше в покрайнините на града, една гладна и опустошена земя.

Хари Дюк никога не беше идвал насам. Караше към предградията на Феървю, без да се заглежда в околността. Мислеше за Клеър, устните му се разпънаха в мрачна усмивка. Лесните мадами отдавна му бяха писнали, в Бентънвил беше пълно с млади и безхарактерни развратници, които си приличаха като две капки вода. Той често се улавяше, че не може да различи момичето, с което излиза, от предишното… Предвиждаше всеки ход на играта, знаеше точно какви реплики ще чуе и кога ще се прекрати престорената съпротива. Сякаш разиграваше предварително подготвена партия шах…

Но Клеър беше друга. „Но какво от това?“, раздразнено се попита той и неволно попипа дългия си нос. Тя не е момиче за него, най-добре да я изхвърли от мислите си…

Край бетонния път се появи знак за отклонение, тук трябваше да се отбие по посока на Пиндърс Енд. Дюк намали скоростта и свърна по черния път. Тревата от двете му страни беше оплетена и пожълтяла от горещите лъчи на слънцето. Зад колата се изви облак фин прах, бетонната магистрала бързо изчезна от огледалцето за обратно виждане.

Той караше бавно и усещаше как прахът задръства гърлото и ноздрите му, неволно се учуди на факта, че само на няколко километра от чистото и зелено градче лежи истинска пустиня.

Пътят стръмно се извиваше нагоре, колата започна да подскача върху дълбоко издълбаните коловози. В един момент се тресна в дълбока дупка с такава сила, че се запита дали не е счупил някой ресор.

Стигна върха на хълма и спря.

Вдясно, сгушен в зелената долина, лежеше Феървю. Ясно се виждаха високите фабрични комини, главната улица разсичаше на две градчето със спретнатите къщички, виждаше се дори ниската и занемарена постройка, в която се помещаваше редакцията на „Кларион“. Някъде вътре в нея работеше Клеър. Неволно се запита дали все още мисли за него, или вече е успяла да го изхвърли от съзнанието си.

Пред него се простираше голо поле, оградено с телена ограда. В далечния му край се гушеха неугледни постройки.

Дюк заряза колата край пътя, промуши се през оградата и се насочи натам.

Слънцето жестоко припичаше и макар да вървеше бавно, той скоро плувна в пот. Маншетите на панталоните му се напълниха с прах, обувките му побеляха.

Преодолял три четвърти от разстоянието, той вече виждаше съвсем ясно редицата дървени бараки. Бяха шест на брой, само едната беше на два етажа и стените й бяха тухлени. Постройките бяха избелели от слънцето и дъжда, приличаха на окаяни старци, които са твърде уморени да стоят изправени и твърде безразлични, за да легнат…

На вратите стояха хора и тревожно чакаха приближаването му. Почувства отдалеч враждебните им погледи. Повечето бяха жени, иззад полите им надничаха малки дечица и уплашено гледаха към него с черните си очи.

Мъжете бяха няколко метра по-напред, като авангард, който трябва да отблъсне първата атака на противника. Бяха парцаливи и мръсни, в очите им се четеше подозрение и мрачна решителност.

Само един не обърна внимание на приближаването му. Седеше на верандата на двуетажната къща. Облеклото му се състоеше от оръфано сако и тъмна риза, старата мазна шапка беше тикната на тила му. На колко години е той, запита се неволно Дюк. Можеше да бъде както на четирийсет, така и на шейсет. Беше изключително едър мъж с широки като гардероб рамене и дълга кестенява брада.

Седеше си на сянка и дялкаше някаква клечка с дълъг и остър нож.

Дюк хвърли един внимателен поглед към скупчилите се парцаливци пред бараките и реши, че здравенякът трябва да е шеф, ако подобно сметище изобщо се управлява от някого. Насочи се към паянтовата портичка на двуетажната къща, вдигна резето и внимателно го върна на мястото му зад гърба си. Едната панта я нямаше, а другата висеше на един-единствен пирон. Тръгна по отъпканата пътечка към верандата, чувстваше се малко неудобно от втренчените в гърба му погледи.