Джеймс Чейс - Ева

Ръсел беше този, който купи лодката. Хубава тридесетфутова лодка „Кермат“ с двигател сто конски сили. Той я купи със собствените си спестявания. Не ми харесваше, че я купува той, но трябваше или да се съглася, или да гладуваме. Съгласих се.

В началото ми се струваше, че е налудничава идея, но Ръсел беше премислил всичко. Той каза, че животът на открито отново ще ме изправи на крака, а между другото и самият той обичаше този начин на живот.

По това време ми беше все едно какво ще стане с мен, но се чувствах задължен да му изтъкна, че си хвърля парите за нещо, което предварително е обречено на неуспех, той обаче вдигна вежда високо на челото си, с което сякаш каза: „Почакай и ще видиш.“

Както и да е, но когато отидохме на пристанището да огледаме лодката, вече бях много по-ентусиазиран. Въпреки че Ръсел я беше платил от собствения си джоб, той успя да ми внуши, че моят дял в тази работа е не по-малък от неговия. Вече не бяхме господар и слуга, но изглеждаше някак естествено аз да бъда капитанът, а той помощникът.

Имахме само един неудобен момент, преди да заживеем с новите си роли. Той дойде, когато решавахме какво име да дадем на лодката. Аз казах веднага, че ще я наречем „Ева“. Изтъкнах, че туристите биха запомнили такова име, а понеже звучеше доста порочно, би станало повод за някои съвсем безобидни забавления. Така горе-долу се аргументирах пред него.

Но Ръсел не искаше и да чуе. Не го познавах като твърдоглав човек, но след като напразно се опитах да го убедя, най-накрая загубих търпение, избухнах и му казах, че може да нарече лодката както иска, по дяволите.

Когато на следващата сутрин отидох на пристанището, установих, че художник беше изписал с червени букви името на Керъл върху кърмата на лодката. Няколко секунди стоях и гледах името й, след това отидох на края на безлюдния кей, седнах с гръб към сушата и се загледах в океана.

Беше минал близо час, когато Ръсел дойде при мен. Казах му, че е бил прав да нарече лодката на името на Керъл. Той не каза нищо, но от този момент започнахме да се разбираме много добре.

Е, това е всичко около мен. Не знам докога ще продължава така. Не знам дали тази книга ще е успешна, или не. Ако има успех, бих могъл да се върна в Холивуд. Знам, че без Керъл Холивуд ще бъде недружелюбно място. Не съм сигурен дали бих могъл да го понеса отново. Смъртта на Керъл ми се отрази по особен начин. Чак сега разбрах наистина колко много е означавала тя за мен. В живота често се случва да не цениш най-скъпото, което имаш, докато не го загубиш. Загубвайки Керъл, открих себе си и сега чувствам, че мога да се обърна към бъдещето с увереност, защото влиянието й върху мен ще остане завинаги.

Въпреки че изминаха две години, откакто видях Ева за последен път, все още мисля за нея. Неотдавна внезапно ме обзе желание да разбера какво е станало с нея. Нямах намерение да подновявам нашето познанство, но исках да задоволя любопитството си и да открия, ако мога, каква е била съдбата й през изтеклите две години.

Намерих празна малката къща на Лоръл Кениън. Прозорците бяха без завеси, а градината имаше вид на, занемарена. Обстановката, с която така бях привикнал, беше изчезнала. Съседите не можаха да ми кажат къде е отишла Ева. Жената, която отвори вратата, се усмихна с израз на превъзходство и някаква тайнственост.

— Изнесе се посред нощ — обясни тя, — и крайно време беше. Не, не знам къде е отишла. Не ме интересува. Бих казала, добре че се отървахме. Няма да се изненадам, ако полицията я търси. Както и да е, но тя се махна.

Вече няма как да открия Ева. Жалко! Бих желал да поддържам някакъв контакт с нея, разбира се, без тя да знае, тъй като не мога да си представя какъв ще бъде краят й. Дали ще се откаже от професията? Дали ще се върне при Чарли Гибс, или пък ще продължава все така, докато се превърне в поредната разплута от пиене стара вещица, скитаща по улиците с надеждата да хване някой клиент? Не знам.

Може би някой ден ще се срещнем пак, макар че ми се струва малко вероятно. Ако загази с полицията, ще си смени името и ще изчезне от обичайните си свърталища.

Съвсем скоро ми попадна отнякъде екземпляр от „Кандид“ на Волтер и в него намерих редове, които ми се сториха подходящи не само за бъдещето на Ева, но и за бъдещето на целия контингент от жени, които упражняват професията, заемаща определено място в съвременното ни общество.

„Принудена бях да продължа отвратителния занаят, който на вас, мъжете, ви се струва тъй забавен, а за нас е само една бездна от нещастия. О, господине, само ако можехте да си представите какво нещо е да си принуден да раздаваш ласки, безразлично дали при теб е дошъл някой стар търговец, някои адвокат или калугер, гондолиер или абат; да бъдеш изложена на всички оскърбления, на всички унижения… да ти открадне един това, което си спечелила от друг; да трябва да се откупуваш от съдиите и да знаеш, че те очаква ужасна старост, да знаеш, че ще завършиш дните си или в болницата, или на бунището. Ако знаехте всичко това, щяхте да заключите, че аз съм едно от най-нещастните същества на света.“