Джеймс Чейс - Ева

Подадох се навътре и запалих клечка кибрит. Пред погледа ми беше малката кухня и добре че светнах, защото мивката, пълна догоре с мръсни съдове, беше точно под прозореца.

Хвърлих клечката и стъпих върху перваза. След това запалих друга клечка. Прескочих мивката и се спуснах на пода.

Долових лека миризма на застояло ядене и още по-леката миризма на парфюма на Ева. Тази миризма предизвика дълбоко в мен чувство на леденостудена омраза. Отидох до вратата, отворих я и застанах в коридора. Ослушах се, но не чух нищо.

Вече бях сигурен, че в къщата няма никой, но все още бях предпазлив. Промъкнах се крадешком към спалнята й. Вратата беше отворена и аз застанах отвън, слушайки със затаен дъх. Стоях така дълго време, докато се уверих, че в стаята няма никой. След това влязох и запалих лампата.

До леглото й имаше голяма снимка. Беше обърната с лицето надолу върху масичката. Вдигнах я. От нея ме гледаше лицето на Джек Хърст. Беше хубав портрет и го разглеждах няколко минути, след това, във внезапен пристъп на гняв, за малко не го разбих в стената. Спрях се навреме. Това щеше да е първото нещо, чиято липса щеше да забележи, щом влезеше в стаята. Оставих снимката, както я бях намерил, и докато вършех това, се чудех дали Хърст щеше да изпита нещо, когато разбере, че Ева е мъртва. Помислих също така с известна доза злорадство дали полицията няма да заподозре, че може би Хърст я е убил.

Часовникът на полицата цъкаше тихо. Беше дванадесет и двадесет. Можех да очаквам, че ще се върне всеки момент. В тази малка, тиха стая чувството за време ме напусна, аз седнах на леглото и взех халата й. Зарових лице в него, поемайки аромата на нейния парфюм и миризмата на тялото й.

Припомних си първия път, когато я бях видял облечена в него. Беше клекнала пред камината в „Трий Пойнт“. Тази картина извика във въображението ми цяла река от горчиви спомени. Толкова много неща се бяха случили оттогава.

Не ми се вярваше, че само преди пет нощи съм видял как умря Керъл. Бяха ми нужни повече от два часа, докато се смъкна по планинския склон, за да стигна до нея. Още щом погледнах разбитата кола, разбрах, че не беше жива. Умряла е бързо; красивото й малко тяло беше притиснато между една голяма скала и купето на колата. Не можех да я извадя и седнах до нея, галейки с ръце главата й, чувствайки как изстива, докато дойдоха и ме отведоха.

След това сякаш нищо нямаше значение. Даже, Голд нямаше значение. Той изпълни заканата си да ми отмъсти, но това ми беше безразлично. Беше ми все едно, че ми отне всичко. Както и подозирах, той знаеше, че „Проверка в дъжда“ не е моя пиеса. По някакъв начин беше разбрал за Кулсън и беше уведомил Писателската гилдия за постъпката ми. Те изпратиха един дребен твърдоглав човек, който се срещна с мен. Той ми каза, че няма да възбуждат преследване, ако върна всичките си хонорари. Аз почти не го слушах и когато той ми поднесе документ, упълномощаващ банката ми да плати седемдесет и пет хиляди долара на агента на Кулсън, който да разполага с тях както намери за добре, аз го подписах.

Разбира се, не разполагах с парите, така че те ми взеха всичко, което имах. „Крайслера“, книгите, мебелите, дрехите — всичко, което притежавах, и даже искаха още, но аз вече нямах какво да им дам.

Не направих нищо дори когато взимаха дрехите на Керъл. Не исках да имам нищо, което да ми напомня за нея. В моето съзнание тя беше останала такава, каквато я видях последния път — затисната между скалата и автомобила, с алена струйка кръв от устните към брадичката. Този спомен ще остане в мен завинаги.

Мисля, че бих могъл да понеса загубата й, ако бях успял да й кажа преди да умре, че червенокосата не означаваше нищо за мен. Но аз стигнах до нея твърде късно и тя беше умряла с мисълта, че тази огромна, отпусната уличница беше заела мястото й, докато я е нямало. Съзнанието за това разстройваше душевното ми равновесие. Ако бях успял да й кажа, е тя е единственият човек, който някога ми е донасял истинско щастие, и ако тя ми беше повярвала, може би сега нямаше да съм в тази жалка малка къщичка, готвейки се да извърша убийство.

Всичко беше станало заради Ева. Повече нямах за какво да живея. Защо тогава трябваше да живее тя? През последните пет дни бях мислил много за нея и бях решил, че ще се успокоя окончателно едва когато я убия.

Отидох до вратата, загасих осветлението и пипнешком се качих на втория етаж. Когато стигнах до края на стълбите, телефонът започна да звъни.

Това малко ме изнерви и аз преминах с несигурна стъпка през площадката. Влязох в предната стая, непосредствено до банята. Краката ми застъргаха по голите дъски на пода и в този момент луната излезе от облаците и изпрати сноп светлина през прозореца без завеса. В стаята нямаше мебели. От прозореца можех да виждам улицата, градината и тясната пътека, която водеше към къщата.