Джеймс Чейс - Ева

— Събудих ли те? — попитах.

— О, Клайв, не можеш ли да ме оставиш на спокойствие поне за пет минути?

Гласът й беше дебел и неясен.

— Ти си пияна — казах аз.

Тя се изкикоти.

— Здравата. Тази вечер изпих всичкото пиене на света.

— Харесва ми как изглежда съпругът ти.

— Всички го харесват. Но хайде изчезвай, Клайв. Сега не мога да говоря.

— Той при тебе ли е?

— Ъхъ… къде да бъде?

— Мислех, че не знае за тази къща — казах аз.

Тя замълча и аз не можах да сдържа усмивката си. Искаше ми се да бях видял лицето й. Трябва да беше разбрала, че е казала повече от необходимото.

— Бях пияна… Доведох го тук, без да мисля — каза тя най-накрая, сякаш опитвайки се да убеди самата себе си. — Той е побеснял… Предполагам, че между нас вече е свършено.

Почти се изсмях.

— Не може да бъде — изразих уж тревога в гласа си. — Ами сега какво ще правиш?

— Не знам.

Опитваше се да прозвучи разтревожена, но не успя.

— Моля те, затвори, Клайв. Страшно ме цепи главата, а и всичко се обърка.

— Той дълго ли ще остане?

— Не… не… не и след това. Утре си отива.

— Значи сега знае всичко? — попитах аз, решен да не я оставя да си поеме дъх.

— Сега не мога да говоря.

Гласът й се изостри и аз можех да си представя как двете отвесни бръчки на челото й се събират над носа.

— Трябва да вървя… той ме вика — каза тя и затвори.

— Търсих те из цялата къща — рече червенокосата от вратата.

Изправих се.

— Ще те закарам обратно — казах, твърдо решен незабавно да се отърва от нея. — Хайде да тръгваме.

Тя се облещи и каза:

— Да не си луд? Аз отивам да си лягам. Целият този път обратно да върви по дяволите. Уморена съм. Ти ми каза, че искаш да остана през нощта, и проклета да съм, ако не го сторя.

Сега, след като ми беше казала което исках да знам за Ева, нямах търпение да й видя гърба. Да домъкна такава жена в дома си беше най-шантавото нещо, което бях правил до момента.

— О, не, няма да останеш — казах грубо. — Преди всичко не трябваше да те водя тук. Ще те закарам до вкъщи за по-малко от час. Хайде.

Тя седна тежко в един фотьойл, изрита обувките си от краката и каза твърдоглаво:

— Няма да тръгна.

Надвесих се над нея, изстинал от гняв и тревога, и казах:

— Не бъди мръсница. Не трябваше да те довеждам тук.

Тя се усмихна и се прозя:

— Трябваше да помислиш за това по-рано. — В устата й имаше доста злато. — И не ме гледай така. Аз мога да се грижа за себе си и не ме е страх от тебе.

Внезапно ми се прииска да докопам с ръце мекото й тлъсто гърло, но се извърнах настрана.

— Какво ти става? — продължи тя, като ме гледаше недоверчиво. — Не искаш ли малко да се позабавляваш? Защо така изведнъж се разсърди?

Застанах срещу нея.

— Промених си намеренията — изговорих бавно и решително. — Ще ти дам още една възможност. Ще си тръгнеш ли кротко, или искаш да използвам сила?

Гледахме се в продължение на доста време, след което червенокосата сви рамене.

— Добре — каза тя и ме нарече с обидна дума. — Дай нещо за пиене и си тръгвам.

Излязох на терасата за бутилка уиски.

Джон Кулсън седеше на дървената пейка в дъното на градината. Докато го наблюдавах, той се обърна и лунната светлина освети лицето му. Той ми се смееше.

Напълних една чаша с уиски и го изпих на крак.

— Няма на какво да се смееш — казах аз. — Може да си мислиш, че има, но няма. На себе си трябва да се смееш, но ти си такъв жалък нещастник, че и това не можеш да разбереш.

Върнах се в кабинета, но червенокосата я нямаше там.

Стоях и няколко минути оглеждах празната стая. Алкохолни пари замъгляваха мозъка ми и аз започнах да се чудя дали не съм си въобразил, че червенокосата е била в тази стая. След като изпих още едно, започнах да се чудя дали въобще е била в тази хижа, а след още малко време някъде дълбоко в съзнанието ми се загнезди упоритата мисъл, че никога не съм я срещал.

Докато минавах през стаята на път към канапето, залитнах, блъснах се в една маса и я обърнах с трясък. Стъклен пепелник и голяма ваза с карамфили се разбиха на пода.

— Къде си? — изревах. — Знам, че се криеш някъде.

Заклатих се към антрето и извиках отново:

— Излез, където и да си. Излизай!

Ослушах се, но хижата беше тиха. В този момент се сетих къде беше тя. Само защото бях пиян, не се бях сетил по-рано. Тя беше в моята и на Керъл спалня. Почувствах кръвта ми да нахлува в главата и тръгнах по коридора към спалнята. Натиснах дръжката. Вратата беше заключена.

— Излизай — развиках се аз и заблъсках по вратата. — Чуваш ли? Излизай!