Джеймс Чейс - Ева

Подкара ме пред себе си, оголила зъби и с очи като тлеещи въглени, шибайки ме систематично по главата, гърба и врата.

Бях замаян от болката и се опитах да изляза в коридора, но тя ме отклони.

Нямаше никакво спасение от свистящия камшик, който се впиваше в мен, предизвиквайки неописуема болка. Спънах се в някакъв стол, когато камшикът ме удари през очите. Болката беше умопомрачителна, аз изкрещях и се свлякох на колене.

Докато тя продължаваше да сипе удари върху незащитената ми глава, смътно чух, че някой удря по входната врата. В този момент тя прекрати безумната си жестока атака и аз се проснах на пода. Кръвта бучеше в ушите ми, а тялото ми изгаряше от болка. Някъде далече в подсъзнанието ми, някъде много далече в тъмното чух гласове и усетих нечия ръка да хваща моята. Изправиха ме на крака.

Залитнах напред, едва не плачейки от болка. Харви Бароу стоеше пред мен. Тежък дъх от уиски лъхна лицето ми.

— Боже милостиви! — възкликна той. — Ти почти си го убила — и избухна в смях.

— Изхвърли го навън — каза свирепо Ева.

— Ще го изхвърля с удоволствие — захили се Бароу и стисна в юмрука си предната част на ризата ми. — Помниш ли ме? — попита той, дръпна ме към себе си и приближи грубото си лице към моето. — Аз не съм те забравил. Хайде, отиваш на една малка разходка.

Той ме изблъска в коридора. При входната врата се опитах да се отскубна, но той беше твърде силен. Сборичкахме се за момент и докато той ме избутваше насила навън, аз хвърлих поглед назад към Ева. Тя стоеше на осветения праг, забила очи в мен. И сега я виждам. Беше се увила плътно в синия си халат и кръстосала ръце пред плоските си гърди. Лицето й беше застинало. Очите й бяха широко отворени и искрящи, а устата й беше станала като тънка права черта. Когато погледите ни се срещнаха, тя гордо отметна глава нагоре в знак на ликуване. След това Бароу ме изблъска на улицата и повече не я видях.

— Е, баровец — рече Бароу и показа късите си жълти зъби. — Може би сега вече ще я оставиш на мира.

Той замахна с юмрук и ме удари в лицето.

Проснах се в канавката.

Бароу се наведе над мен и каза:

— Дължах ти това и още едно.

Той пусна една сто и една десет доларови банкноти в канавката до мен.

Гледах подире му, докато слизаше по пътеката към къщата. После входната врата се затръшна след него.

Когато посегнах да взема банкнотите, Джон Кулсън избухна в смях.

Една история никога не свършва.

Хвърляте камък в някое езеро и след секунди той изчезва. Но това не е всичко. Вашето действие се отразява върху повърхността на езерото и кръгове от малки вълнички започват да се образуват на мястото, където камъкът е паднал във водата. Тези кръгове постепенно се разширяват, докато цялата повърхност на езерото започне леко да се люлее. Минава много време, докато водата се успокои отново.

Седя зад пишещата машина в мизерната си стая и гледам през прозореца към крайбрежната улица на този малък град на тихоокеанското крайбрежие. Ръсел търпеливо ме чака, за да започнем работа, но днес не бързам да се присъединя към него.

Имаме лодка и през последната година сме прекарали стотици туристи до веригата от малки островчета, следващи бреговата линия. Аз управлявам лодката, а Ръсел седи на носа и разказва на туристите истории за разбойници и контрабандисти на алкохол, които са се навъртали по тези места преди много години. Туристите, изглежда, харесват Ръсел, а той, от своя страна, май също ги харесва. Лично на мен са ми противни глупавите им овчи лица и кресливите им гласове, но тъй като по време на пътуването моето място е на мостика, аз нямам никакви контакти с тях.

Не изкарваме кой знае колко пари, но се оправяме сравнително добре. Ръсел е много пестелив и вече е отделил настрана достатъчно, за да изкараме през неактивния сезон.

Никой в този град не е чувал за мене. Името ми не означава нищо за туристите, но може би тази книга някога ще излезе и отново ще го видя напечатано. Колкото и да е странно, нямам нищо против да бъда никой. В началото не беше така, но с течение на времето разбрах, че вече няма нужда да се тревожа дали ще напиша нов роман или пиеса. Нямах дългове, които да изплащам, и не ми се налагаше да давам приеми, или да върша сто и едно други неща, които известната личност трябва да върши. Бях освободен от всичко това и въпреки че ми липсваха някои от съблазните на славата, реших, че ми е по-добре, когато съм никой.

Не знам какво щях да правя без Ръсел. Всичко дължа на него. Той беше човекът, който ме намери полуобезумял, паднал в мръсотията пред къщата на Ева. Аз бях изхвърлен и изоставен и ако той не беше дошъл в този решителен момент, сигурно щях да посегна на живота си.