Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

Бил спря колата пред къщата.

— Пристигнахме — каза той и слезе.

Двамата отидохме до вратата и я отворихме. Мухите вече ги нямаше. Все още миришеше на мухъл. Единственият звук, който се чуваше, беше далечното квакане на жаби.

— Провери ли дали старият Джаксън е имал разрешително за притежаване на оръжие, Бил? — попитах аз, докато се оглеждах наоколо.

— Имал е — отговори Бил. — Само че за ловджийска пушка. Не за беретата.

— Провери ли дали доктор Стийд има разрешително за беретата?

— Проверих. Няма.

— Провери ли дали някой в Сърл е имал такъв пистолет?

— Проверих. Никой, никога в Сърл не е притежавал берета.

Кимнах одобрително.

— Добре си се справил с домашното си.

— Искам да работя при полковник Парнъл.

— Ако се справяш както досега, това непременно ще стане. А сега хайде да огледаме хубаво.

През следващия час и половина претърсихме къщата много внимателно. Не намерихме нищо интересно — нито писма, нито квитанции за платени сметки, нито снимки. Когато гледах празните чекмеджета на старото бюро, имах чувството, че някой е идвал преди нас и много старателно е прибрал всичко. Просто не можех да си представя, че старият Джаксън, живял в тази къща с години, не би оставил нито едно писмо, нито един документ.

— Струва ми се, че сме закъснели, Бил — казах аз.

— Така изглежда. — Той беше коленичил край леглото и надничаше под него. — Тук има нещо.

Отместихме кревата заедно и отдолу видяхме доста голяма дупка, полузакрита с дървен капак. Махнах го. Дупката беше празна. Погледнах Бил, който надничаше през рамото ми.

— Може би тук е държал парите си. Провери ли дали е имал банкова сметка в Сърл?

— Проверих. Нямал е.

Останах клекнал.

— Трябва да е печелил доста. Не може да е похарчил всичко. Тази дупка може би е била банката му. Някой я е намерил.

Бил кимна.

Аз свих рамене и станах.

— Не напредваме особено бързо, струва ми се. Надявах се да намерим някакви писма или поне снимки на Мич и Джони. Хайде да огледаме дрехите му.

Отворих гардероба. В него имаше само чифт скъсани панталони и протрито кожено яке. Бръкнах в джобовете, но не намерих нищо, освен прах.

— Живял е спартански, а? — казах аз и затворих гардероба.

Бил изсумтя. Гледаше стената отсреща. Слънцето бавно се беше преместило зад гърба на къщата и сега осветяваше малката сумрачна стаичка. Проследих погледа на Бил и видях ясно очертани следи от снимка или картина, поставена в рамка. Забелязахме ги само заради слънчевата светлина. Рамката беше около тридесет сантиметра широка и петнадесет сантиметра висока.

Замислих се за миг, втренчен в стената, и накрая казах:

— Предполагам, че в тази рамка е бил медалът на Мич. Над леглото на стария. Достойно място. Това е само предположение, но мога да се обзаложа, че съм прав.

— Ако вчера или тази сутрин е идвал някакъв крадец, защо ще му е да краде медала? — попита Бил. — На него би трябвало да е гравирано името на Мич.

— Кой казва, че е крадец? Този, който е изпразнил чекмеджетата и е махнал рамката от стената, е същият, който е застрелял стареца — отговорих аз. — Никой крадец не би прибрал всички документи на Джаксън. Това е бил убиецът, Бил.

— Да.

Излязох навън в огнения пек.

— Ще погледнем жабарника.

Отидохме там, но намерихме само жаби. Изглежда знаеха, че Фред Джаксън вече го няма, защото стотици от тях седяха най-спокойно но бреговете. Когато се появихме, те изчезнаха в калната, покрита с жабуняк вода.

— Това е то — казах аз и запалих цигара. — Можем да се връщаме.

Когато тръгнахме към шевролета, аз попитах:

— Бил, шерифът ще ти трие ли сол на главата, задето обикаляш заедно с мен?

— Погрижил съм се да не го прави. Казах му, че ще е добре да стоя край теб, за да му докладвам какво правиш. Идеята му хареса.

— Само не прекалявай с докладите. Накарай го да си мисли, че не съм стигнал доникъде. Струва ми се, че си имаме работа с по-голям смокинов лист, отколкото си мислех в началото.

Бил изглеждаше заинтригуван.

— Защо смяташ така?

— Помъчи се да разбереш сам — отговорих аз и се качих на колата. — Това ще е добра тренировка за теб.

Когато запали двигателя, аз го попитах:

— Говори ли с пощалъона за кореспонденцията на Джаксън?

— Още не. Не съм забравил, но е много трудно да намериш Джош. Надявам се да го видя тази вечер.

— О’кей — казах аз и се облегнах на седалката, а Бил подкара към Сърл.

Преди да се разделя с Бил пред канцеларията на шерифа, го попитах къде живее бащата на Сид Уоткинс.