Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

— Фред пестеше ли парите си?

Уоли придоби изненадан вид.

— Не знам. Винаги съм се чудил. От жабите печелеше добри пари. Трябва да е пестил.

— Ето затова трябва да открия Джони. Изглежда той е единственият наследник на Фред. Някои хора проявяват интерес към фермата му.

Уоли кимна.

— Уедърспун ли?

— Да.

— Срещнахте ли се с него?

— Срещнах се.

— Той дойде в града преди десет години и оттогава непрекъснато купува имоти. Купи фабриката. Купи моя магазин. След като Боб Уайът умре, а това ще стане скоро, както приказват, ще купи и хотела.

— От фабриката ли е спечелил тези пари?

— Не знам. Тя работи добре, но не ми се вярва да печели чак толкова много.

— Мистър Уоткинс, чух, че след изчезването на Джони, на стария Фред помагало някакво младо момиче.

Той кимна.

— Сигурно от Ейб Леви. Твърди, че е видял някакво момиче, но той пие прекалено много. Какви ли не истории се разказват в Сърл! Точно с тази обаче не мога да се съглася.

— Ейб смята, че Джони все още е бил там и момичето е живяло с него.

— Ейб напълно е в състояние да измисли подобна дивотия. Ако изобщо е видял някого, трябва да е бил самият Джони. Замислете се. Кое момиче би останало да живее при един вмирисан старец без крака, който ненавижда жените? За да пере мръсните му дрехи и да прави компания на жабите? — Уоли се засмя. — Не, не мога да повярвам такова нещо.

Помислих си, че може би е прав.

— Е, мистър Уоткинс — казах аз, — няма да ви досаждам повече. Това, което ми казахте, е много интересно. Искам да помисля малко и ако още нещо ми дойде наум, ще ви посетя пак.

— Ще дойдете ли на погребението на Фред, мистър Уолъс?

— Едва ли. Кога ще е то?

— Утре в единадесет часа. Целият град ще присъства. Сърл обича погребенията. — Уоли Уоткинс потупа коляното си. — Аз също, ще отида. Нищо че ми е трудно да ходя.

— Ако желаете, мога да ви закарам с колата — предложих аз.

— Много мило от ваша страна, но няма нужда. Боб Уайът обеща да ме закара. — Уоли поклати глава. — Струва ми се, че следващото погребение ще е неговото.

Стиснах ръката му и се върнах в Сърл.

Влязох във фоайето на хотела. На рецепцията беше Пеги Уайът. Когато ме видя, тя се усмихна ослепително.

— Искаш ли си ключа, Дърк?

— Благодаря, Пеги. Можеш ли да ми дадеш външна линия в стаята ми? Трябва да се обадя по телефона.

— Татко го няма — каза тя и ми подаде ключа. Усетих миризмата на джин в дъха й. — Мога да дойда при теб и за един час да ти покажа, колко удобно е леглото ти.

Изпитах съжаление към нея. Беше пияна и поради някаква неизвестна за мен причина — отчаяна.

— Слушай, Пеги. Малко млада си за мен — казах аз внимателно. — И остави този джин.

Тя се изчерви и ме изгледа кръвнишки.

— Не знаеш какво пропускаш!

— Дай ми външна линия, моля те.

Оставих я и се качих с асансъора в стаята си.

След десет минути се свързах с Чък Барли.

— Имаш ли нещо за мен, Чък? — попитах го аз.

— Не още. Няма да стане толкова бързо.

Чух много тихо дишане в слушалката и разбрах, че Пеги подслушва.

— Без подробности Чък — казах ядосано. — Имам публика. Само те моля да побързаш, става ли?

Затворих.

През останалата част от вечерта подготвих писмения си доклад за посещението с Бил Андерсън в къщата на Фред Джаксън, за дупката под леглото и разговорите си с Хари Уедърснун и Уоли Уоткинс. Стана време за вечеря. Заключих написаното в куфара си и слязох в ресторанта. Имаше само петима мъже, седнали на различни маси. Очевидно бяха търговски пътници, които се хранеха и работеха едновременно. Те само ме погледнаха.

Поръчах си една хубава пържола с пържени картофи, върнах се в стаята си и включих телевизора, за да се отегча, докато съм в състояние да заспя.

След това заключих вратата и си легнах.

Уоли Уоткинс беше прав. Сърл наистина обичаше погребенията.

В 10:30 заби църковната камбана, което беше сигнал за гражданите да се стекат към главната улица.

След като закусих солидно, аз се върнах в стаята си и застанах до прозореца, за да наблюдавам какво става. Всички магазини, офиси, дори пощата и бензиностанцията бяха затворени. Единствената отворена служба беше канцеларията на шерифа.

От прозореца си можех да виждам облечената в черни дрехи тълпа. Децата бяха в бяло. Предположих, че тези траурни дрехи се пазят грижливо и се вадят при всяко погребение. Гледката беше внушителна.

Най-отпред беше катафалката, в която бе натоварен дъбовият ковчег с месингови дръжки, побрал останките на покойния Фредерик Джаксън.