Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

На един люлеещ се стол под стряхата на голямата веранда седеше самият Уоли Уоткинс и пушеше лула. Беше чист и спретнат — с бял костюм и бяла панамена шапка.

Огледа ме докато слизах от колата. Трябва да беше на около седемдесет — строен, с бяла брада и загоряло от слънцето лице. Заприлича ми на стар пионер, работил къртовски цял живот, страдал немалко, но най-накрая открил своя земен райски кът.

Хареса ми от пръв поглед.

— Мистър Уоткинс? — казах аз, когато стигнах до него.

— Без съмнение това съм аз. А вие трябва да сте Дърк Уолъс, частният детектив, работещ за агенцията на Парнъл. — Протегна ми ръка и се засмя. — Не се изненадвайте. В този град новините пътуват бързо.

— Вече успях да науча това — отговорих аз и стиснах ръката му.

— Извинете ме, че не ставам. Коляното ми не е в ред. Преди да си поприказваме, ще ви помоля да влезете вътре и да отидете в кухнята. Първата врата вляво. В големия хладилник ще намерите бутилка хубаво шотландско уиски и бутилка студена вода. Точно до хладилника има и чаши. Ще бъдете ли така добър? — Той ми се усмихна приветливо. — Докато сте вътре, огледайте къщата. Ще се радвам да видите как живея. Да си призная, мистър Уолъс, гордея се, че успявам да поддържам нашия малък дом след като Кити си отиде.

Направих каквото ми каза. Вътрешността на малката къщичка беше също така безупречна, както и градината. Имаше доста голяма всекидневна и добре обзаведена кухня. Предположих, че зад другите две врати има спални, но не надникнах зад тях.

Напълних чашите, излязох навън и седнах на другия люлеещ се стол до Уоли Уоткинс.

— Мистър Уоткинс — казах аз, — имате пълно право да се гордеете с дома си.

— Благодаря — отговори той щастливо. — Кити поддържаше всичко на ниво. Тя наистина обичаше това място и се грижеше за него много добре. Не бих искал да я разочаровам. — Уоли Уоткинс ме погледна и пое питието си. — Вярвам, че хората, които обичаме, винаги са близо до нас. — Вдигна чашата си и отпихме. — Значи търсите Джони Джаксън?

— Да. Вие познавахте ли го?

— Разбира се. Беше добро дете. Умно. Когато казвам умно, имам предвид, че беше много добър в училище. Освен това беше работлив. Не бива да се заблуждаваме, мистър Уолъс. В днешно време хлапетата не знаят какво значи да се трудиш. Дай им само музика и развлечения. А Джони всеки ден изминаваше по пет мили с велосипеда си, за да отиде на училище, после обратно, за да се заеме с прането на Фред, да му приготви вечеря, да му помага с жабите и да поддържа къщата чиста. Обичаше дядо си. Доколкото знам, дори го е обожавал.

— Тогава защо е заминал?

Уоли поглади брадата си и поклати глава.

— Това се питам непрекъснато. Защо наистина Джони изчезна толкова неочаквано.

— Мистър Уоткинс, възможно ли е нещо да му се е случило? Искам да кажа, може ли да се е разболял или да е претърпял някаква злополука… Може ли да е умрял и дядо му да не е съобщил за това?

Уоли трепна и разля малко уиски върху панталона си. Промърмори нещо под нос, извади носна кърпа и попи мокрото петно.

— Да е умрял? О, не. Фред щеше да съобщи. Не може да е станало такова нещо. Не. Нещо друго се е случило в къщата им и Джони е бил принуден да избяга. Така ми се струва.

— Какво би могло да се случи, което да го принуди да избяга?

Уоли се залюля в стола си.

— Това се питам и аз.

— Може би, когато е пораснал, му е дошло до гуша да води този тежък живот. Може би е решил да се махне.

— Казах ви. Обожаваше Фред и не би го изоставил.

— Но го е направил.

— Точно така.

— Добре ли познавахте Фред?

— Повече от добре. Едно време бяхме добри приятели. Когато крокодилът го осакати, понякога ходех и му носех продукти. Мич още беше тук. Беше добър син, но за всички останали беше истинска напаст. Когато го взеха в армията, дойде да ме види. Помоли ме да се грижа за баща му. Като че ли нямаше да го направя и без това! И продължих да нося продукти, но вече не беше същото. Фред стана раздразнителен. Не искаше никой да го вижда как се мъчи да ходи с остатъците от краката си. Предполагам, че това е нормална реакция, но ми беше мъчно. След това дойде Джони. След училище идваше в магазина ми и купуваше продукти. Каза ми, че Фред не искал да вижда никого, така че престанах да ходя. С Кити решихме, че хлапето ще се грижи за дядо си както трябва, така че оставихме всичко в негови ръце.

— Фред беше ли женен?

— Струва ми се, че е бил. Преди тридесет и пет години, може би повече. Тогава току-що бях отворил бакалницата си, а Фред работеше в някакъв развъдник за жаби. След това купи земя и започна сам. Както и да е. Тогава той напусна Сърл и го нямаше около две години. Когато се върна, беше спечелил малко пари и доведе Мич със себе си. Мич беше на около две годинки. Фред ми каза на четири очи, че майка му била умряла при раждането. Фред обичаше момчетата. Много се гордееше с Мич. Аз и Кити го предупредихме, че ще му е много трудно да отгледа детето, но той се засмя и отговори, че синът му ще трябва сам да се оправя в живота. И се оправяше, без никакво съмнение. Помня, Фред ми каза, че ако детето било момиче, щял да го даде за осиновяване, но това, че имал син, означавало много за него.