Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Ще мисля за него, когато разплетеш случая, Стив — каза тя усмихната. — Още сме далеч от това.

— Не се знае — казах аз и станах. — Една дребна грешка и всичко може да се разнищи. Помни ми думите.

Барсдейл се оказа по-малък и от Уилингтън: една бакалия, две бензиностанции, една кръчма и едно автобусно депо, изглежда, бяха всичко, с което можеше да се похвали.

— Не е като супермаркетите „Мейсиз“ — казах аз, като завих пред бакалията и спрях, — но може би ще ни кажат къде живее мисис Пейсли.

Хелън ме последва в бакалията. В единия край на големия магазин, натъпкан с всякакви стоки — от сапун до метла, имаше бар.

— Май сме попаднали точно на място — казах аз и се отправих към бара. — Ти какво ще пийнеш?

— Бира — отвърна Хелън, — и повечко.

Съдържателят, малък дебел човечец с весело червендалесто лице, се появи иззад един рафт е консерви и застана зад бара.

— Помощникът ми има почивен ден — обясни той. — Какво бихте желали?

Поръчахме бира.

Докато я сипваше, той каза:

— Тук не виждаме често нови лица. Само минавате или мислите да поостанете?

— Минаваме и заминаваме — казах му аз. — Обзалагам се, че тук не остават много хора. Има ли за какво?

— Хубав земеделски край — каза той. — Ако продължите още пет мили, ще видите фермите. Елате тук довечера и ще се изненадате. При мен идват към 50 души всяка вечер. Има танци три пъти седмично.

— Е, трябва да имате все нещо. Тук ми се струва доста тихо. Търся къщата на мисис Пейсли. Можете ли да ме упътите?

— Разбира се, тя е на около пет мили оттук. — Той ме погледна с любопитство. — Не знаех, че старата лейди има приятели.

— Това е делово посещение. Как да стигна там?

— Карайте по главния път до края на града и после завийте по третия черен път отляво. Къщата е накрая на пътя. Няма как да я сбъркате. Тя е единствена.

— Благодаря. Вие познавате ли мисис Пейсли?

— Тя идва често тук — каза съдържателят и поклати глава. — Може би трябва да ви предупредя. Тя е малко ексцентрична. Преди около две години загуби съпруга си. Бяха дошли тук да станат фермери. Купиха си хубава къщичка с десет акра земя. Посадиха портокалови дръвчета, направиха всичко тип-топ, а после изведнъж старецът изгасна като свещ. Оказа се, че сърцето му не било в ред и че не е трябвало да се заема с фермерство. Старата лейди обвинява себе си. Идеята била нейна и това нещо пообърка разсъдъка й.

Ние с Хелън разменихме погледи.

— Опасна ли е?

Той поклати глава.

— О, не. Става малко особена от време на време. Представя си, че съпругът й е още жив. Нищо страшно няма.

Аз довърших бирата си и се смъкнах от столчето.

— Е, ние ще я посетим. Мислите ли, че ще си е вкъщи?

— Тя вече не излиза никъде.

Като тръгнахме с Хелън към колата, аз казах:

— Да се надяваме, че паметта й не е пострадала. Доволен съм, че дойдох с теб.

— Аз също — каза Хелън сериозно.

Продължихме по прашния главен път. Бакалинът беше прав. Щом излязохме от града, ако можеше да се нарече град, видяхме в далечината фермите и акри от цитрусови горички. Барсдейл може да беше тих и малък, но беше също и чист, и трудолюбив.

Като стигнахме черния път, намалих и завих. Изкачвахме се около десет минути. От двете ни страни имаше прасковени градини, натежали от плод. Вече наближаваше 8 и половина и слънцето се спускаше зад хълмовете.

Минахме още няколко мили, оставяйки прасковените градини зад себе си и стигнахме до участък от земя, който не бе обработван от години. Сред буренясалата градина стоеше дървена къщурка, която изглеждаше сякаш едно подухване ще я срине.

— Май е това — казах аз и спрях пред големите порти, водещи към къщурката.

Слязохме. В един прозорец без перде мъждукаше светлина. Като вървяхме по тревясалата пътека, видях една фигура да се приближава до прозореца, а после да се отдръпва назад.

— Е, тя си е вкъщи — прошепнах аз и пристъпих до входната врата. Нямаше нито звънец, нито чукче. Потропах с ръка по напуканата врата.

Постояхме малко, загледани в градината и неподдържаните празни портокалови дръвчета. После вратата се отвори и пред нас застана една висока жена, около 75-годишна, с изпито лице — набръчкано и мръсно. Бялата й коса се показваше под широката й сламена шапка и висеше на кичури върху лицето й. Очите й бяха вдлъбнати и мътни. Тъмнозелената й кадифена рокля беше кърпена отново и отново.

— Искате ли нещо? — попита тя, като гледаше Хелън и зяпаше нейната елегантна ленена рокля с неприкритото любопитство, което човек би очаквал от едно дете.