Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Много мило от твоя страна — казах аз, без да помръдна. — Може пък аз да ти бутна малко информация още сега. Спомняш ли си Мейсън, портиера от сградата, където е кантората на Дени?

Той ме стрелна студено с очи.

— И какво за него?

— Беше убит онази нощ.

Реакцията на Хофман беше изненадваща. Той се дръпна назад, сякаш му бях забил едно кроше в носа и лицето му прежълтя.

— Убит? — изграчи той.

— Да. Наръган с нож. Не четеш ли вестници?

— Какво ме интересува? — каза той и сви юмруци. — Защо ми го съобщаваш?

— Ти си бил в сградата тази нощ и той те е чул. Качил се е да види какво става и ти си го намушкал.

— Това е лъжа! — той се наведе напред и ме погледна кръвнишки. — И ти си бил там. Защо ти да не си този, който го е намушкал?

По лицето му беше избила пот и в очите му се четеше уплаха.

— Ти по ставаш за тая работа — казах аз. — И ченгетата така ще решат.

Ръката му се плъзна под сакото и се появи един револвер. Той го насочи към мен.

— Коя беше жената с теб? — попитах аз. — Тя ли е богатата ти клиентка?

Той рязко отвори вратата.

— Вън!

Не му трябваше много убеждаване, за да ми пусне някой куршум. Минах покрай него и излязох в коридора.

— Няма да можеш да я прикриваш кой знае колко дълго-казах аз. — В голяма каша си се забъркал. Събуди се! Сам нямаш никакви шансове. Дай да се съюзим. Кажи ми всичко и ще си осигуриш закрила. Ченгетата страшно внимават как се отнасят с хора, зад които стои моята компания. Помисли за себе си. Изплюй камъчето и аз ще направя за теб, каквото мога.

Той стоеше и ме гледаше свирепо. По очите му виждах как в него се борят страхът и алчността. Надделя алчността, както става обикновено.

— Върви по дяволите! — изръмжа той и ми тресна вратата в лицето.

Докато се обличах на следващата сутрин, разказах на Хелън за разговора ми с Хофман. Когато се прибрах, тя беше дълбоко заспала и сърце не ми даде да я събудя.

Тя се изправи в кревата и ме гледаше с широко отворени напрегнати очи, докато аз й преразказвах думите на Хофман.

— Сигурен съм, че той не е убил Мейсън — заключих аз, като си намъквах сакото. — А ако не е той, значи остава да е онази тайнствена жена. Според мен Хофман е бил нает от нея за претърсването на кантората на Дени. Двамата влизат с взлом. Докато той симулира опита за обир на третия етаж, за да прикрие истинската причина за присъствието им, жената преглежда полиците. Мейсън трябва да ги е чул. Навярно е наскочил на жената, когато е излизала и тя го е наръгала. Ето защо Хофман изглеждаше толкова разтревожен, когато научи, че портиерът е мъртъв. Сигурно си е дал сметка, че тази жена е опасна. Предполагам, че е смятал да я издои. Как ти харесва тази хипотеза?

Хелън ме погледна с възхищение.

— Дали да не се опитаме да накараме Хофман да проговори? — каза тя, като се запъти към банята.

— И на мен това ми се върти в главата. Трябваше да го притисна още снощи, но хич не ме бива, когато някой размахва пистолет срещу мен. След закуска ще го настъпя пак.

Но на закуската Пийт Ийгън ни каза, че Хофман е изчезнал.

— Трябва да си е обрал крушите още през нощта — рече той, докато ни сервираше огромен поднос с шунка с яйца. — Стори ми се, че чух запалване на кола. Толкова е бързал, че забрави да си уреди сметката.

— Какво ще правите? Ще уведомите ли шерифа? — попита Хелън.

Ийгън поклати глава.

— Май не. Хофман е идвал и преди. Ще изчакам. Бизнесът и без това не е цветущ, за да насъсквам шерифа срещу клиентите. — Той се отдалечи все така разтревожен.

— Пропуснахме една възможност — каза Хелън раздразнено. — Трябваше да го наблюдаваме.

— Не се ядосвай — отвърнах аз. — Знаем къде да го намерим. Няма да избяга далеч. Ще се заема с него, когато се върнем в Лос Анжелос.

След закуска потеглихме към Мъртвото езеро, като следвахме напътствията на Ийгън. Стигнахме до първия пътен знак и завихме наляво. Пътят беше лош и колата подскачаше и се друсаше в продължение на около три мили. От двете ни страни имаше гъста гора. Накрая стигнахме до разклонението, което Ийгън ни беше описал. Пред нас се изпречи груба табела:

— Ще позвъниш ли? — попита Хелън.

— За нищо на света. Нямаме сметка да ги предупреждаваме, че идваме. Ще рискуваме.

Продължихме.

Пътят беше толкова тесен, че храстите и шубраците непрекъснато драскаха по колата. След почти една миля пътят се разшири и след още няколко мили видяхме пред нас да проблесква вода.