Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— Какво ти става. Франк? Аз се шегувах — отговори Блек с пресилена усмивка.

Морган се наведе малко по-напред Блек почувствува върху лицето си неговия дъх, който миришеше на тютюн.

— Това е много добре за теб.

Двамата мъже се изгледаха продължително и мълчаливо.

— Мислиш ли, че колата може да тегли караваната? Ще бъде ужасно тежко — каза накрая Блек, правейки усилие да говори с небрежен тон.

— Ще трябва — отговори Морган, настанявайки се удобно на мястото си, докато пръстите му, пожълтели от тютюна, потропваха нервно върху волана. — Няма непреодолими неща. Първият половин час ще бъде най-тежък. Ще трябва, напускайки клисурата, да се отдалечим възможно най-бързо от мястото на удара. След това ще бъде като игра на билярд. Ще искам да провериш тази кола, Ед, и като казвам да провериш, искам да кажа — основно. Ще бъдем в проклето положение, ако се случи повреда с фургона.

— Няма! Ще го прегледам щателно. Можеш да разчиташ на мен. Но ще трябва да се задигне една кола за момичето. Кога смяташ да направим това?

— Два дни преди удара. Ще трябва с Джипо да смените табелките с номерата. Джипо ще трябва, също да пребоядиса каросерията, за да не я забележат, когато момичето е на волана.

Блек подбутна Морган с лакътя си, забелязвайки, че големият дървен портал на Компанията за блиндирани фургони се отваря.

— Ето го.

Фургонът премина прага. И двамата го виждаха за пръв път. Гледаха го втренчено, като че искаха да запечатат образа му в паметта си.

Блек беше учуден, че е толкова малък. Той очакваше нещо много по-голямо. Можеше да се каже, че е стоманен сандък, монтиран върху колела, с кабина за шофьора, прибавена към него.

Те можаха да забележат Томас и Дърксън през предното стъкло. Дърксън седеше изправено, с втренчени пред себе си очи. Като надарен и опитен шофьор, Томас се държеше небрежно. Той се промъкна в потока от коли и в този момент Морган включи контактния ключ и се отправи в същата посока. Имаше само две коли между него и фургона.

— Смятах, че ще бъде много по-голям — забеляза Блек, опитвайки се да види задната страна на фургона през линкълна, който караше пред него. — Няма много забележителен вид.

— Мислиш ли? Той може би е малък, но не си прави илюзии! Много е здрав — възрази Морган.

Той забеляза разстояние между колите и ускори, за да задмине линкълна. Пред него сега имаше само една много ниска спортна кола и двамата можеха спокойно да съзерцават фургона отзад.

Върху задната врата беше изрисуван следният надпис:

С очи, вперени във фургона, който караше бързо и без да подскача, Блек забеляза, че се бе изпотил.

— Внимавай, гаф от дясно! — каза внезапно Морган.

Бледите очи на Блек се извиха надясно. Един полицай на мотоциклет запали мотора си и се включи в потока коли.

— Време е да изчезваме — каза Морган. — Този ще ги следва до излизането им от града. Ако продължаваме да ги следим, ще иска да узнае какво имаме на ум…

Той завъртя волана, за да измъкне буика от колоната и сви в една странична улица. За последен път Блек съзря фургона, напредващ равномерно, придружаван от полицая.

Почувства се облекчен, когато стоманеният куб изчезна от полезрението му. Морган намали, намери свободно място на паркинга и спря.

В единадесет часа и няколко минути Китсън и Джипо достигнаха до клисурата, намираща се на три километра от Центъра за изследвания.

Китсън караше стария линкълн на Джипо и тъй като последният мразеше да ходи пеша, той го остави в клисурата, после се отдалечи на два километра, за да прикрие колата в едно гъсто сечище. Остави я в един ъгъл, невидим от пътя, после се върна до клисурата пеша.

Слънцето печеше върху голата му глава и той скоро плувна в пот. Носеше риза в морско синьо, с отворена яка, платнен панталон и мокасини. Походката му бе гъвкава и той размахваше юмруци, с вдигната глава, вдишвайки на малки, шумни порции въздух през счупения си нос. Доволен от възможността да раздвижи дългите си крака, той разглеждаше терена от двете страни на прашния път. „Мястото е диво, това е сигурно“ — мислеше той, крачейки широко и вдигайки прах при всяка крачка. „Но човек може да се скрие лесно, а тази клисура е идеално място за такъв грабеж“.