Джеймс Чейс - Виновните се страхуват

Преди да завия по частното шосе, минаващо по цялата дължина на полуострова, намалих скоростта.

Резиденцията представляваше масивна постройка — триетажно здание с огромни прозорци и тераси. Синият му покрив блестеше на слънцето. Стените се закриваха от пълзящи растения и цветя. Задната част на сградата бе надвесена над морето върху висока стръмна скала. Оттам се откриваше величествен изглед към двете страни на залива

Карах нашия буик. Намерих го оставен от полицията пред хотела. Дълбока драскотина минаваше по едната и един от тасовете бе смачкан. Не знаех дали полицаите са виновни за това, или пък Джек се бе ударил някъде по пътя от Фриско насам. По-вероятно беше вината да е на Джек. Никога не е бил достатъчно дисциплиниран шофьор и не се е съобразявал с правилника. Бях доволен, че имах подръка колата. Щях да направя икономия поне от парите за таксита. Животът в Сан Рафаел беше много скъп и се налагаше да пестя всеки цент

Завих от булевард „Бей“ по пътя за полуострова. След около стотина метра достигнах голям надпис, който съобщаваше, че само посетителите на имението Тор могат да продължат. Четвърт миля по-нататък шосето бе препречено от бариера, а до нея стърчеше къщичката на пазачите.

Двама души, облечени в бели ризи и бричове с бял кант, обути в черни лъскави ботуши, очакваха приближаващата кола. И двамата имаха мутри на бивши полицаи. На кръста на всеки от тях висеше голям колт, калибър 45.

— Имам среща с мистър Крийди — уведомих ги.

Единият се доближи. Полицейският му поглед се плъзна по колата и от рязкото му кимване се досетих, че не одобрява моя буик, а следователно и мен.

— Името?

Казах. Втренчи се в списъка, който държеше, махна към другия и онзи вдигна бариерата.

— Право напред. На пресечката завийте наляво и паркирайте да знак №6.

Кимнах и подкарах под погледите им, впити в мен, за да ме запомнят и познаят, ако е необходимо, при повторна среща.

На около половин миля достигнах масивна дъбова порта, обкована с големи гвоздеи, висока към четири и половина метра. Зееше отворена. След нея гумите стъпиха върху постлан с дребен чакъл път. Пресякох малка горичка. По-нататък очите ми потънаха в зеленината на величествени градини — акри с равно подстригана трева и цветя, декари с рози, изящни фонтани. Градинари китайци се бяха заловили за една огромна леха. Садяха бегонии, без да бързат, както обикновено правят китайците. Вършеха чудесна работа. Всяко стръкче отстоеше на еднакво разстояние от другите и на същата височина с останалите — идеална симетрия, неподдаваща се на никои други градинари по света.

На пресечката завих вляво според наставленията. Достигнах широка павирана ивица, разделена с бели линии на петдесет места за паркиране. Някои от тях бяха обозначени с дъбови табелки, върху които блестяха позлатени букви. Оставих колата на паркинг №6, излязох и хвърлих бегъл поглед върху табелките. Под №1 пишеше: мистър Крийди; №7 — мисис Крийди; №23 — мистър Хамършълт. Имаше още много имена, но те не означаваха нищо за мен.

— Наперена работа, а? — чух глас зад себе си. — Важни господа, ще се пукнат от надуване.

Огледах се. Нисичък набит човек в бяла униформа на пазач и с островърха шапка, бутната на тила, ми се хилеше дружелюбно. Лицето му бе зачервено и потно, а като ме доближи, лъхна на уиски.

— Светът е съставен от всякакъв сорт хора — отвърнах.

— Дяволски прав си! Цялата тази шашарма все пак е загуба на хубава пара — посочи той табелките. — Като че ли много ги е грижа кой къде ще паркира. — Малките му живи очи ме опипваха от горе до долу. — Ти, приятелче, кого търсиш?

— Стария, Крийди.

— Ама наистина ли? — изду той бузи. — По-добре ти, отколкото аз. Дойде ми вече до гуша. Днес ми е последният ден тук. И ето, не съм ли радостен? — Той се наклони малко напред и ме потупа леко по гърдите. — Защо парите отиват винаги у мухльовците? Вземи този тип Крийди. Него никога нищо не го радва. Обущата му никога не са достатъчно лъснати, колата му никога не е точно колкото трябва почистена, розите му не са достатъчно големи, храната му никога не е затоплена или изстудена по вкуса му. Никога не е щастлив, никога не е доволен. Винаги се оплаква, крещи или ругае — може да подлуди човек. Ех, да имах една хилядна от неговите пари, щях да бъда щастлив като цар, а той?

Хвърлих крадешком поглед към часовника си. Оставаха четири минути до 15,00.

— Такъв е светът — казах — и той е едно от неговите творения. Бих искал да продължим на тази тема, но съм длъжен да се срещна с него точно в 15,00, а ми казаха, че не обича да чака.