Джеймс Чейс - Виновните се страхуват

— Така е, но не се залъгвай, че като си точен, ще те приеме баш на определената минута. Виждал съм тук хора да чакат по три-четири часа, докато ги приеме. Е, добре дошъл! Лично аз бих предпочел да се срещна с холерата, отколкото с него — и ми посочи с ръка. — Ей по тези стълби, а после наляво.

Поех, но изведнъж ме осени идея. И се обърнах.

— Ангажиран ли си тази вечер?

— Празнувам. Работих при този дърт глупак цели двадесет месеца. Полага ми се здраво напиване, за да успокоя мъката си. Защо?

— Аз също имам празник. Ако не си се обвързал с някого, можем да празнуваме заедно.

— Посръбваш ли? — усмихна се той.

— При особени случаи. Като тоя.

— Добре, защо не? Моето момиче не обича да пия. Планирах напиване в самота, но щом ми се предлага компания, още по-добре. Къде и кога?

— Да кажем в 18,00. Знаеш ли някое хубаво местенце?

— Колибата на Сам. Всеки може да ти каже къде е. Името ми е Фултън. Малкото име — Тим. Как е твоето?

— Лю Брендън. До скоро виждане

— Чиста работа!

Извърнах се, взех стъпалата по три наведнъж, завих наляво, прекосих една осеяна с орнаменти тераса и се изправих пред главния вход. Когато дръпнах веригата на звънеца, имах само една минута на разположение

Вратата се отвори веднага. Висок стар човек с униформа на холивудски иконом, застанал малко встрани от входа, ме покани с лек поклон в хола с размери на гараж за шест елдорадо-севил кадилака.

— Мистър Брендън?

— Напълно сте прав.

— Ако обичате, последвайте ме, моля.

Преминахме на открито. През залято от слънцето патио достигнахме френска врата, а след това по дълъг коридор се озовахме в голяма стая. Бе мебелирана с петнадесетина кресла и постлана с дебел и мек килим — стори ми се, че стъпвам по сняг. На стената висяха две картини на Пикасо. По креслата седяха шестима бизнесмени с израз на досада по лицата, стиснали папки в ръце. Когато извърнаха погледи към мен, в тях се четеше сковано безразличие, предсказващо, че са чакали толкова много, та чак са загубили не само усещането си за време, но и способността да чувстват изобщо.

— Мистър Крийди ще ви види след малко — покани ме икономът да седна и си отиде така безшумно и неусетно, сякаш не ходеше, а се носеше върху меки колела.

Отпуснах се в едно от креслата, нагласих шапката върху коленете си и се втренчих в тавана. След като огледаха и задоволиха любопитството си, останалите посетители изпаднаха отново във вцепенението, от което бяха излезли за миг.

В 15,03 вратата в дъното на стаята се отвори. Млад висок, слаб човек с вид на важен сановник, подстриган ниско, в сив панталон, черно сако и черна връзка, застана на прага.

Лъх на оживление премина по шестимата в креслата. Те стиснаха още по-здраво папките в ръце и заеха пози на хрътки, подушили дивеч.

Студените, лишени от човешка топлинка очи на младия човек огледаха всички наред и се спряха върху мен.

— Мистър Брендън?

— Точно така.

— Мистър Крийди ще ви приеме веднага.

Изправих се и в същия миг сред чакащите се издигна глас:

— Ще ме извините, мистър Хамършълт, но чакам от 12,00. Казахте, че аз ще бъда следващият.

Хамършълт му отправи безстрастен поглед.

— Така ли съм казал? Мистър Крийди мисли иначе, а сега той ще бъде зает да 16,00 — и се обърна към мен: — Оттук, моля.

Поведе ме през малък коридор в неголям хол, оттам през две тапицирани със сукно врати и спряхме пред трета, масивна, изработена от тежък полиран махагон. Секретарят почука, отвори и пъхна глава.

— Брендън е тук, сър — отстрани се и ми кимна да вляза.

Обстановката ми напомни прочутия кабинет на Мусолини — бях го виждал на филм. Помещението бе дълго около двадесет метра. Поставено в дъното на стаята между два огромни прозореца с прекрасен изглед към морето и дясната страна на Тор Бей, се издигаше бюро — достатъчно голямо, за да се играе билярд на него. Иначе кабинетът бе почти гол с изключение на няколкото кресла, два средновековни метални бойни костюма, и две тежки, мрачни маслени картини, които можеха да бъдат оригинален Рембранд, но не бях сигурен.

Зад бюрото седеше много дребен и слаб човек. Очила с рогови рамки блестяха високо на челото му. С изключение на кичура сиви коси около ушите черепът му беше гол, костелив и твърд. Кожата на лицето беше опъната, чертите — дребни, а устата — много малка и хлътнала. Едва след като срещнах силния му смразяващ поглед, разбрах, че съм изправен пред властелин. Огледа ме от главата до петите. Изпитах чувство, че се намирам под сноп рентгенови лъчи, отброяващи прешлените на гръбначния ми стълб. Докато преминавах дължината на кабинета, острите очи не ме изпускаха, подобно на два прожектора, уловили мишена. Когато се изправих пред бюрото, открих, че леко съм се изпотил.