Реймънд Чандлър - Английско лято

Оставих куфара на пода, облегнах се на стената и се вгледах в него. Май не беше мърдал много. Пълен кретен. Изглеждаше все едно тичешком се бе хвърлил върху високото легло, сграбчил покривката с големите си ръце, и така се бе отнесъл в необятния отвъден свят на алкохолика.

После в сивата тишина изведнъж осъзнах, че не чувам никакъв звук. Неравномерното дишане на пиян до несвяст — полухъркане, полумърморене. Вслушах се — о, много внимателно. Нямаше го — дишането. Той изобщо не издаваше никакъв звук там, проснат на онова високо легло.

Ала не това ме накара да вляза в стаята като пантера — приклекнал, с безшумни стъпчици, задържал собствения си дъх. Накара ме нещо, което бях съзрял, но не бе стигнало до съзнанието ми — левият му безименен пръст. Странен беше: с един сантиметър по-дълъг от средния пръст до него, а трябваше да е с един сантиметър по-къс. Пък той беше с един сантиметър по-дълъг. Впечатлението за допълнителна дължина се създаваше от съсирена капка кръв.

Бе се спуснала чак от гърлото му — безшумна, непреклонна, и бе направила тази странна втвърдена капка.

Беше мъртъв, и явно от часове.

Затворих вратата на гостната — много възпитано, доста внимателно, като стар семеен свещеник, който се оттегля в скривалището си по време на антикатолически преследвания.

После се прокраднах и затворих френските врати. И като затворих, сигурно частица от аромата на рози и праскови се бе промъкнал вътре и присмехулно се бе блъснал в мен.

Тя бе седнала удобно в нисък стол, пушеше цигара — не особено умело, облегнала светлорусата си глава върху възглавничка. Очите и… не знам какво имаше в очите. Достатъчно беше и онова, което вече бях видял в тях.

— Къде е пистолетът? Трябва да е в ръката му.

Гласът ми беше остър, но не силен — нямаше нужда да се чува из цялата къща. Но у мен вече не бе останало нищо от нежната английска сивота.

Тя се усмихна едва-едва и посочи към един от онези странни, стъпили на несигурни крачета издължени мебели, които понякога имат чекмеджета, но всъщност се използват за емайлирани чашки за чай и големи чаши със златен надпис: „Подарък от Боньор Регис“, или някой си там, и отдолу герб.

Точно този бюфет, или каквото беше там, имаше едно чекмедже с резбована фасада, което издърпах с усилие и раздрънках всички позлатени чаши.

Беше вътре, върху лист розова хартия и до салфетка с ресни. Револвер „Уебли“. Невинен като нож за риба.

Наведох се и го помирисах. Усетих тежката миризма на барут. Не пипнах пистолета — още не.

— Значи си знаела — казах. — Знаела си през цялото време, докато съм се правил на смахнат глупак. Знаела си, докато сме пили чая. Знаела си, че лежи там проснат на леглото. И кръвта му капе ли капе — бавно, бавно, бавно, — мъртвите също кървят, но бавно — от раната в гърлото надолу по ризата, по ръката, по дланта и накрая по пръста. Знаела си през цялото време.

— Този звяр — каза тя със съвършено спокоен глас. — Този боклук. Имаш ли представа на какво ме е подлагал?

— Добре — вдигнах ръка. — Разбирам. И аз не си падам по такива като него. Но някои неща са задължителни. Пистолетът изобщо не трябваше да се пипа. Сигурно е изглеждал много добре там, където си е бил. Сега вече си го пипала. За пръстови отпечатъци си чувала, нали?

Не говорех като на дете, не бях и саркастичен. Просто обяснявах, в случай че не й беше ясно. Беше изгасила цигарата, без да забележа движението. Успяваше да прави така. Сега седеше съвсем неподвижна, отпуснала ръце на облегалките на стола, слабичка, затворена в себе си, нежна като зората.

— Била си сама тук — казах. — Станало е, когато старата Беси е била навън. Никой не е чул изстрела или ако са го чули, просто са помислили, че е от ловна пушка.

Тогава тя се засмя — нисък, възторжен смях, смях на жена, сгушена сред възглавниците на голямо легло с балдахин.

Докато се смееше, чертите на шията й леко се изостриха. Така си и останаха, видях го.

— Защо се тревожиш за всичко това? — попита тя.

— Трябваше да ми кажеш веднага. Какво е толкова смешно? Да не мислиш, че вашите английски закони са смешни?… И се качи горе и отвори вратата — ти беше нали? Да не би да си тръгна, без да разбера? Защо?

— Обичах те — каза тя. — Някак си. Аз съм студена жена, Джон. Знаеше ли, че съм студена жена?

— Подозирах, но не стигнахме дотам, че да ми влиза в работата. Не отговаряш на въпроса ми.

— Е, да, друга ти влезе в работата.

— Това беше преди хиляда години. Преди десет хиляди. По времето на фараоните. Изгнило на прах под древен покров. А това там — вдигнах нагоре изпънатия си пръст — е сега.