Реймънд Чандлър - Емфието на професор Бинго

Наведе се, после се изправи и се обърна.

— Няма нужда от линейка — отсече той. — Без да искам. Ти ме затрудни.

Уолдман застана на прага. Запали нова цигара. Ръката му леко трепереше. Той я погледна и замахна да угаси клечката кибрит.

— Да ти е хрумвало някога, че можеше да се окаже абсолютно невинен в крайна сметка?

— Никакъв шанс, лейтенант. Абсолютно никакъв. Колко са ми минали през ръцете.

— Колко какво? — запита хладно Уолдман. Черните му очи гледаха студено и гневно. — Видя, че го обискирах. Знаеше, че не е въоръжен. Колко далече щеше да избяга? Уби го ей така, да се изперчиш. Друга причина нямаше.

Мина покрай Редър и се наведе над Джо Петигру. Плъзна ръка под сакото му и я сложи върху сърцето. Изправи се и се обърна.

Редър се потеше. Беше присвил очи и цялото му лице изглеждаше неестествено. Все още държеше пистолета.

— Не съм те видял да го обискираш — възрази той с надебелял глас.

— Значи ме мислиш за пълен глупак — студено отбеляза Уолдман. — Дори и да не лъжеш, а ти лъжеш.

— Може да класифицираш действията ми, но не и да ме наричаш лъжец — дрезгаво заяви Редър и леко вдигна пистолета. Уолдман сви устни презрително, без да каже нищо. След малко Редър дръпна затвора на пистолета назад и духна в цевта, после прибра оръжието в кобура. — Допуснах грешка — призна той с несвойствен глас. — Наречи го както искаш. И по-добре си намери друг партньор. Да… Стрелях прибързано. А този можеше и да е невинен, както каза ти. Ама луд. Най-много да го бяха осъдили на година или девет месеца. И после щеше да си живее щастливо без Гладис. А аз му попречих.

— Че е луд, луд е, в известен смисъл, няма съмнение — съгласи се Уолдман, едва ли не разчувстван. — Но е възнамерявал да убие и двамата. По всичко личи. И двамата го знаем. И не е излязъл през решетките на отоплението.

— Хъ — възкликна Редър, очите му се разшириха, а ченето му увисна.

— Наблюдавах го, когато му го казах. Това, Макс, от всичко, което му съобщихме, бе единственото, дето наистина го изненада.

— Оттам трябва да е излязъл. Откъде другаде?

Уолдман кимна, после сви рамене.

— Просто не сме открили друг начин, да речем, а сега и не се налага. Ще се обадя в участъка.

Мина покрай Редър, влезе във всекидневната и седна до телефона.

Някой позвъни на входната врата. Редър погледна към Джо Петигру, после към вратата. Тихо прекоси вестибюла, застана зад вратата, отвори я не повече от двайсетина сантиметра и погледна навън. Отпред стоеше висок кокалест мъж, който изглеждаше съсухрен и носеше цилиндър и вечерна пелерина (макар Редър да не знаеше за какво служи и как точно се нарича тази дреха). Беше блед, с много хлътнали черни очи. Свали си шапката и се поклони.

— Господин Петигру?

— Зает е. Кой го търси?

— Сутринта му оставих мостра от един нов вид емфие. И се питах дали му е харесало.

— Господин Петигру не иска никакво емфие — увери го Редър. Странна птица. Откъде ги изкопават такива? Май ще бъде добре да изследват праха за кокаин.

— Е, ако поиска, знае къде да ме намери — учтиво отвърна професор Бинго. — Приятен ден ви желая. — Докосна периферията на шапката си и се обърна. Тръгна бавно, с голямо достойнство. На третото стъпало го настигна грубият полицейски глас на Редър (все по-рядко го използваше напоследък).

— Елате за малко, докторе. Може да се наложи да говорим с вас за праха. На мен не ми прилича на емфие.

Професор Бинго спря и се обърна. Ръцете му бяха скрити под вечерната пелерина.

— А вие кой сте? — попита той с непринудена наглост.

— Полицай. В тази къща е извършено убийство. Може да е свързано с този прах…

Професор Бинго се усмихна.

— Аз съм в делови отношения с господин Петигру, господин полицай.

— Върнете се веднага! — излая Редър и рязко широко отвори вратата. Професор Бинго надникна във вестибюла. Сви устни. Но не мръдна от мястото си.

— Виж ти, това прилича на господин Петигру там на пода — каза той. — Болен ли е?

— По-лошо. Мъртъв е. А вие се върнете тук, както ви казах.

Професор Бинго извади ръка изпод пелерината. В нея нямаше оръжие. Редър бе посегнал към кобура си, но си отдъхна и отпусна ръка.

— Мъртъв, а? — професор Бинго се усмихна почти весело. — Е, не трябва да позволявате това да ви разстройва, господин полицай. Някой, предполагам, го е застрелял при опит за бягство?

— Ела тук веднага! — викна Редър и тръгна да слиза по стълбите.

Професор Бинго махна с дългата си бяла ръка.

— Горкият господин Петигру, всъщност той бе мъртъв от цели десет години. Просто не го знаеше, господин полицай.