Реймънд Чандлър - Изнудвачите не стрелят

Почти моментално възвърна самоконтрола си. Очите и загубиха цвят — станаха почти сиви като на мъжа срещу нея. Тя остави свръхвнимателно черното цигаре и сплете пръсти. Кокалчетата и побеляха.

— Толкова добре ли познавате Ландри? — мрачно запита Ронда Фар.

— Да речем, ровя се тук-там, откривам разни работи… Ще се споразумеем ли, или само ще се джавкаме?

— Откъде взехте писмата? — гласът й бе все така мрачен и груб.

Малъри сви рамене.

— В нашия бизнес такива неща не се споделят.

— Имам причина да питам. И други хора се опитват да ми продадат проклетите писма. Затова съм тук. Стана ми любопитно. Но ти, предполагам, просто си един от тях — от ония, дето се опитват да ме сплашат и да ме накарат да се задействам, като увеличават цената.

— Не, аз действам сам — уточни Малъри. Госпожица Фар кимна.

— Това е добре — отрони тя почти шепнешком. — Навярно някой гений се е сетил да направи своя лична редакция на писмата ми. Фотостати… Няма да платя. До никъде няма да стигна така. Няма да платя, изнудвачо. Ако зависи от мен, бих те посъветвала да идеш някоя нощ и да скочиш от кея с тъпите си писма!

Малъри сбърчи нос и дълбоко замислен, изпусна въздух през притиснатите ноздри.

— Добре казано, госпожице Фар, но така нищо няма да стане.

— Не съм и искала да става — отсече тя. — Можех и по-добре да го кажа. И ако се бях сетила да си донеса малкия пистолет със седефената дръжка, щях да го кажа с куршуми и да ми се размине! Но не ми трябва подобна популярност.

Малъри вдигна два тънки пръста и ги огледа критично. Изглеждаше развеселен, почти доволен. Ронда Фар вдигна слабата си ръка към бялата перука, задържа я там за миг и я отпусна.

Мъж, седнала през няколко маси от тях, моментално стана и се приближи.

Крачеше бързо с лека гъвкава стъпка, размахвайки черна филцова шапка край бедрото си. Беше строен, изтупан с вечерно облекло и с ръкавица на едната ръка.

— Не си очаквал да дойда тук сама, нали? — запита Ронда Фар, докато мъжът скъсяваше разстоянието до масата им. — Никога не ходя в нощни клубове сама.

Малъри се захили.

— Недей, не бива и не трябва, скъпа — сухо отвърна той.

Мъжът застана до масата. Беше нисък, добре сложен, тъмнокос. Имаше тънки черни мустаци, лъскави като сатен, и бяла кожа, за която латиноамериканците биха му завидели.

С обиграно движение, с лек драматичен оттенък, той се наведе над масата, взе цигара от сребърната табакера на Малъри и я запали превзето.

Ронда Фар закри уста с длан и се прозя.

— Това е Ърно, моят телохранител. Той се грижи за мен. Не е ли чудесно?

Бавно се изправи. Ърно й помогна да наметне пелерината си. После разтегли устни в тъжна усмивка към Малъри.

— Привет, скъпи — поздрави го той. Имаше тъмни, почти черни очи, в които проблясваха светкавици.

Ронда Фар се загърна с пелерината, кимна леко, изобрази бърза саркастична усмивка с деликатните си устни и пое по пътеката между масите. Вървеше с гордо вдигната глава, лицето й беше малко напрегнато и бдително като на кралица в опасност. Не безстрашно, но с презрение към страха. Впечатляващо.

Двамата отегчени мъже я погледнаха с интерес. Тъмнокосата жена размишляваше мрачно над задачата дали да не си забърка в чашата нещо, дето би съборило и кон на земята. Мъжът с дебелия потен врат май беше заспал.

Ронда Фар изкачи петте покрити с яркочервен килим стъпала, които водеха към фоайето, мина покрай сведената глава на келнер, застанал край балдахина от златисти завеси, и изчезна.

Малъри я проследи, докато се скри от погледа му.

— Кажи сега, боклук, какво си намислил — обърна се той към Ърно с преднамерено обиден тон и студена усмивка.

Ърно се стегна. Ръката с цигарата трепна и от фаса се посипа пепел.

— Нещо се заблуждаваш, скъпи — бързо каза телохранителят.

— За какво бе, боклук?

По бледите бузи на Ърно избиха червени петна. Присви очи така, че от тях останаха само две черни цепки. Раздвижи леко ръката без ръкавица, сви пръсти и малките му розови нокти проблеснаха.

— Нещо за някакви писма, скъпи — тихо поясни той. — Откажи се! Няма хляб в тая работа!

Малъри го изгледа с циничен интерес, прокара пръсти по лъскавата си черна коса и бавно процеди:

— Май не разбирам накъде биеш, дребосък.

Ърно се засмя. Метален, напрегнат, ужасен смях. Малъри познаваше този вид смях — прелюдия към изпълнение на патронни арии понякога. Не сваляше очи от бързата дясна ръчичка на Ърно.

— Я си поемай по пътя, фъстък нещастен. Може да ми хрумне с един шамар да обръсна мъха над горната ти устна.