Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

— Днес май ти върви — рече. — Трябва да ида да се видя с един човек. Трябва да видя един човек — повтори много тихо, а езикът му се разходи по устните.

— Още не — рекох аз и скочих. Ръката му с револвера беше вече зад ръба на вратата и той не успя да я измъкне достатъчно бързо. Притиснах го в рамката, като използвах цялата си сила. Беше истинско безумие. Той ми даде шанс, трябваше само да кротувам и да го оставя да си отиде. Но аз също трябваше да се видя с един човек… и исках да го видя пръв.

Восъчния нос се хилеше злобно. Сумтеше. Съпротивляваше се с приклещената си ръка. Преместих тежестта си и го фраснах в ченето с всичка сила. Това беше достатъчно. Той се отпусна като мокър парцал. Ударих го пак. Главата му се отхвръкна и се удари в касата на вратата. Чух глухо тупване отзад. Замахнах трети път. Никога не съм удрял по-силно.

Отместих тежестта си от вратата и той се плъзна към мен с празен поглед, с омекнали крака, а аз го подхванах, извих празните му ръце назад и го оставих да падне. Застанах задъхан над него. Отидох до вратата. Удстманът му лежеше почти на прага. Вдигнах го, пуснах го в джоба си — не в онзи, където беше пистолетът на госпожица Хънтрес. Той дори не го откри.

Лежеше на пода. Беше мършав, почти безтегловен, но въпреки това едва си поемах дъх. След малко очите му припърхаха, отвориха се и той ме погледна.

Щракнах белезници около китките му, подхванах го под мишниците и го завлякох в килера, завързах краката му с въже. Оставих го да лежи по гръб, почти по хълбок, все така с бял нос, очите му празни, устните помръдваха, сякаш говореше на себе си. Странно момче, не от най-лошите, но не и дотам вода ненапита, че да лея сълзи за него.

Заредих лугера и поех с трите си оръжия. Отвън пред сградата нямаше никой.

Имението на Джийтър беше разположено върху девет-десеткалиброво възвишение, грамадна сграда в колониален стил с дебели бели колони, мансардни прозорци, магнолии, гараж за четири коли. Чакълената алея завършваше с кръгъл паркинг, на който имаше две коли — големият дреднаут, в който се бях возил, и яркожълт открит спортен автомобил, който бях виждал някъде.

Позвъних на звънец колкото еднодоларова монета. Вратата се отвори и отвътре ме изгледа висок, слаб тип със студени очи, облечен в тъмни дрехи.

— У дома ли е господин Джийтър? Старият господин Джийтър?

— Мога ли да попитам с кого имам честта? — Произношението му беше прекалено британско, като разредено уиски.

— Филип Марлоу. Работя за него. Може би трябваше да отида на входа за прислугата.

Бръкна с пръст в яката си и ме погледна без удоволствие.

— О, може би. Но заповядайте. Ще уведомя господин Джийтър. Струва ми се, че е зает в момента. Моля да почакате тук.

— Играеш ролята си ужасно — рекох. — Тази година английските икономи се държат другояче.

— Пишеш се умник, а? — озъби се той с глас, който не беше прекосявал Атлантика по-далеч от щата Ню Джърси. — Чакай тук. — И се изниза.

Седнах в дърворезбован коридор, дълъг цяла миля. В дъното той се разшири и без да минаваме през вратата, се озовахме в просторна лятна градина. Икономът отвори широка врата в далечния й край и аз минах покрай него в овална стая, застлана със сребристо черен овален килим, с черна мраморна маса в средата, твърди столове с високи облегалки покрай стените, огромно овално огледало със закръглена повърхност, което ме накара да изглеждам като пигмей с вода в мозъка, и трима души в стаята.

До една врата насреща ми стоеше чинно шофьорът Джордж в спретнатата си черна униформа, с фуражката в ръка. В най-поносимия от столовете седеше госпожица Хариет Хънтрес с чаша в ръка, до половината пълна. А по сребристия кант на овалния килим господин Джийтър-баща изпробваше якостта на краката си в лек галоп, все още сдържащ гнева си, но бесен отвътре. Лицето му аленееше, вените на носа му бяха изпъкнали. Беше пъхнал ръце в джобовете на кадифено домашно сако. Под него носеше плисирана риза с черна перла на гърдите и черна папийонка като прилеп в полет, а едната от лачените му обувки беше развързана. Извърна се рязко и кресна на иконома зад гърба ми:

— Махай се оттук и дръж затворени тези врати! Не съм си у дома за никого, разбираш ли? За никого!

Икономът затвори вратата. Вероятно си тръгна, но не го чух.

Джордж ме дари с хладна крива усмивка, а госпожица Хънтрес ме изгледа безизразно над чашата си.

— Явявате се тъкмо навреме — рече тя по момински сдържано.

— Рискувахте, когато ме оставихте сам в апартамента — казах аз. — Можех да задигна някой от парфюмите ви.