Реймънд Чандлър - Моливът

— Нищо подобно. Не убиват пазители на закона. Вината ще падне върху изпълнителите. Виж какво, тези гангстерски главатари са бизнесмени. Имат нужда от много, много пари. Стават груби само когато трябва да се отърват от някого, но и това не е по вкуса им. Винаги е възможно да стане някоя грешка. Не особено голяма възможност. Нито едно такова убийство не е било разкрито тук или където и да било другаде, само с две-три изключения. Лепке Бухалтер например отиде на електрическия стол. Помниш ли Анастазия? Беше страшно голяма клечка и невероятно брутален. Прекалено голяма клечка, прекалено брутален. Зачеркнаха го от списъка. Тя потръпна.

— Май и аз имам нужда от нещо подкрепително.

Усмихнах й се.

— Улучи, мила. Вече не съм въздържател.

Тя донесе две чаши уиски със сода. Докато пиехме, продължих:

— Ако ги откриеш или мислиш, че си ги открила, проследи ги, но без да се излагаш на опасност. Иначе недей. Ако са в хотел — а залагам десет срещу едно, че ще бъдат в хотел, настани се там и върти телефоните, докато ме намериш.

Ан знаеше номера на кантората ми, все още бях на „Юка авеню“. Това също й беше известно.

— Голям дявол си — засмя се тя. — Жените правят всичко каквото пожелаеш. Как така съм останала девственица на двайсет и осем години?

— Де да имахме няколко като теб? Защо не се омъжиш?

— И защо? За някой циничен сваляч ли, дето не знае нищо друго освен техниката на свалянето? Не познавам други наистина изискани мъже… освен теб. Не се подлъгвам по бели зъби и евтини усмивки.

Приближих се и я изправих. Целунах я силно и продължително.

— Аз съм честен — почти прошепнах. — А това все пак е нещо. Но съм доста плесенясал за момиче като теб. Мислех за теб, желаех те, но този нежен, чист поглед в очите ти ми подсказва да не посягам.

— Вземи ме — изрече тя тихо. — И аз имам мечти.

— Не мога. Това не ми се случва за пръв път. Имал съм прекалено много жени, за да заслужавам такава като теб. Налага се да спасим живота на един човек. Тръгвам си.

Тя стана и ме проследи с мрачен поглед, докато излизах.

Жените, които притежаваш, и тези, които не притежаваш, живеят в различни светове. Не пренебрегвам нито единия, нито другия свят. Самият аз живея и в двата.

На лосанджелиското летище няма как да припариш до самолетите, ако не пътуваш с някой от тях. Виждаш ги как се приземяват, случиш ли се на съответното място, но трябва да чакаш пред бариерата, за да огледаш пътниците. Сградите на летището не те улесняват. Пръснати са от тук до не знам къде си и има опасност да ти излязат мазоли, докато стигнеш от „Трансуърлд Еър Лайне“ до „Американ“.

Преписах разписанието за пристигащите самолети и взех да шаря насам-натам като куче, забравило къде е скрило кокала си. Самолети пристигат, заминават, хамали носят багаж, пътници се потят и подтичват, деца реват, високоговорителят заглушава всички шумове.

Няколко пъти се разминах с Ан. Тя не ми обръщаше внимание.

Трябва да са пристигнали в пет и четирийсет и пет, защото Ан изчезна. Дадох й половин час, просто в случай че е възникнала друга причина да се изпари. Но не. Никъде я нямаше. Излязох, качих се на колата си, изминах няколко предълги мили по задръстения път до Холивуд и кантората си. В седем без петнайсет телефонът иззвъня.

— Така и предполагах — каза тя. — Хотел „Бевърли уестърн“. Стая четиристотин и десет. Не успях да науча имената им. Знаеш, че сега не оставят картите за регистрация да се търкалят къде да е. Не исках да задавам въпроси. Но се качихме заедно с асансьора и така открих в коя стая са. Минавах покрай тях, докато пиколото пъхаше ключа в бравата, и слязох на мецанина, а после на по-долния етаж заедно с жени от кафенето. Не се наложи да наемам стая.

— Как изглеждаха?

— Вървяха заедно, не ги чух да разговарят. И двамата имаха чанти, и двамата носеха обикновени костюми, нищо крещящо. Бели колосани ризи, единият със синя вратовръзка, другият — с черна на сиви райета. Черни обувки. Двама бизнесмени от източното крайбрежие. Биха могли да бъдат издатели, адвокати, лекари, банкови директори — не, зачеркни последното, защото не бяха толкова крещящо облечени. Да, ще ги подминеш, без да ги погледнеш повторно.

— Ти обаче непременно ги огледай повторно. В лицата.

— И двамата имат средно дълги кестеняви коси, на единия е по-тъмничка. Гладки лица, доста безизразни. Единият е със сиви очи; другият, с по-светлата коса — със сини. Очите им са интересни. Доста подвижни, много проницателни, нищо не пропускат. Възможно е и да греша. Навярно вниманието им е обсебено от това, за което са дошли, или пък намират Калифорния за интересна. Определено се заглеждаха в лицата на хората. Добре че ги открих аз, а не ти. Нямаш вид на ченге, но не приличаш и на човек, който не е ченге. Като белязан си.