Реймънд Чандлър - Моливът

Бях запалил лулата си и тя гореше добре. Погледнах намръщено хилядарката. Хубава работа можеше да ми свърши. Спестяванията ми бяха равни на нула.

— Стига си го усуквал — рекох. — Да предположим, само да предположим, че намеря начин да се измъкнеш. Какво ще правиш после?

— Знам едно място… ако успея да се добера дотам, без да тръгнат по петите ми. Ще оставя моята и ще взема кола под наем. Ще я продам малко преди да мина границата на окръга и ще си купя някоя на старо. На половината път до мястото, където отивам, ще я заменя за най-нов модел, от излишъка. Сега е най-подходящото време на годината. С добра отстъпка, защото новите модели ще излязат скоро. Не за да спестя пари, а за да не бия на очи. Мястото, където отивам, е доста голямо, но все още никой не го знае.

— Аха — кимнах. — Доколкото схващам, Уичита. Но може нещо да се е променило там.

Той ме погледна навъсено.

— Много си умен, Марлоу, но не прекалявай.

— Ще бъда толкова умен, колкото е нужно. Не се опитвай да ми определяш какво да правя. Ако се заема с тази работа, сам ще решавам. Съгласен съм заради тази хилядарка, остатъкът ще получа, ако всичко свърши благополучно. Не ми възразявай. Може да те издам. Пречукат ли ме, сложи само една червена роза на гроба ми. Мразя брани цветя. Обичам да ги гледам как растат. Но розата ще приема, защото си симпатяга. Кога пристига самолетът?

— По някое време днес. Пътят от Ню Йорк до тук е девет часа. Сигурно ще кацне към пет и трийсет следобед.

— Може да минат през Сан Диего, с прехвърляне, или през Сан Франциско, пак с прехвърляне. Има сума самолети от Сан Диего и Фриско. Трябва ми помощник.

— По дяволите, Марлоу…

— Чакай! Познавам едно момиче. Дъщеря на полицейски началник, който се провали заради честността си. Дори да я изтезават, няма да издаде нищо.

— Нямаш право да я излагаш на опасност — рече троснато Ики.

Направо се залях от смях. Затворих бавно уста и преглътнах.

— Велики Боже, значи този тук имал сърце!

— Жените не са за подобна груба работа — обясни той без желание. Взех хилядарката и я подхвърлих във въздуха.

— Съжалявам. Не мога да ти дам разписка — рекох. — Не искам да намерят името ми в джоба ти. А и няма да има грубости, ако ми работи късметът. Те са далеч по-силни от мен. Виждам само един начин да успеем. А сега ми дай адреса си и всички сведения, за които се сетиш: имена, описания на агенти те им, които си виждал в плът и кръв.

Даде ми всичко. Оказа се доста наблюдателен. Бедата беше там, че тайфата знаеше какво е видял. „Изпълнителите“ щяха да бъдат непознати за него.

Той стана и мълчаливо протегна ръка. Нямаше как, стиснах я, понеже това, което ми каза за жените, ме предразположи към него. Ръката му беше влажна, и моята щеше да бъде такава в неговото положение. Кимна и излезе, без да обели дума.

Беше тиха улица в Бей Сити, ако изобщо има тихи улици при това бийтпоколение, когато не можеш да се храниш, без световнонеизвестен певец или певица да бълва любовна песен, старомодна като рокля от XIX век, или някое пиано да разтърсва с джазовата си музика супата на клиента.

Двуетажната къщурка беше спретната като нова детска престилчица. Моравата отпред бе невероятно зелена и старателно окосена. По гладката алея за автомобили нямаше мазни петна от бензин, а живият плет край нея изглеждаше така, все едно всеки ден го минаваха с бръснач.

На бялата врата имаше чукче с тигрова глава, решетесто прозорче и приспособление, през което можеш да си разговаряш с някого, без да отваряш прозорчето.

Бих ипотекирал левия си крак, за да живея в такава къща, но май никога няма да ми се случи.

Звънецът запя вътре и след малко тя отвори вратата. Носеше бледосиня спортна риза и бели къси панталонки, достатъчно къси, за да се държиш приятелски с нея. Имаше сиво-синкави очи, тъмно-рижа коса и фини черти на лицето. Обикновено в сиво-синкавите очи се долавяше мъка. Не забравяше, че животът на баща й бе съсипан от мошеник, собственик на игрален дом; майка й също бе умряла. Успяваше да потисне мъката, като пишеше глупости на тема младежката любов за разни лъскави списания, но това не бе живот. Всъщност за нея нямаше живот. Само съществуване без особени затруднения и с достатъчно пари, за да се чувства осигурена. Поставеха ли я на тясно обаче, проявяваше хладнокръвието и находчивостта на добър полицай. Казваше се Ан Райърдан.

Отстъпи от прага и минах съвсем близо до нея, но и аз си имам правила. Тя затвори вратата, настани се на една кушетка и пристъпи към обичайната си процедура с цигара. Ето ви кукла, която може сама да запали цигарата си.