Реймънд Чандлър - Удавницата

Ударите на брадва секнаха. Някъде отдалеч се обади мъжки глас. Седнах върху голям камък и запремятах незапалена цигара между пръстите си. Собственикът на къщичката се появи иззад ъгъла с брадва в ръка. Беше набит, не много висок, с тъмна остра небръсната брада, немигащи кафяви очи и прошарена чуплива коса. Носеше джинси и синя, разкопчана на загорелия мускулест врат риза. При ходене леко замяташе десния си крак навън. Мъжът бавно се приближи до мен с увиснала между пълните устни цигара. Имаше глас на градски човек.

— Да?

— Господин Хейнс?

— Аз съм.

— Имам бележка за вас.

Извадих листчето и му го подадох. Той хвърли брадвата, погледна бележката с примижали очи, после се обърна и влезе в къщурката. Излезе, нахлузил очила, и зачете написаното.

— А, да — рече. — От шефа.

После отново погледна листчето.

— Господин Джон Далмас значи? Аз съм Бил Хейнс. Приятно ми е да се запознаем.

Здрависахме се. Ръката му беше като железен капан.

— Доколкото разбирам, искате да се позавъртите наоколо и да огледате вилата на Мелтън. Какво става? Да не я продава, за Бога?

Запалих цигара и запратих клечката в езерото.

— Има повече, отколкото му е необходимо — отвърнах.

— Земя, да, но тук пише вилата…

— Искам да я огледам. Твърди, че била чудесна хижа.

Мъжът посочи с ръка.

— Ето онази там, голямата. Стени от бичена секвоя с топлоизолация и чамова ламперия отвътре. Покрив с шинди, каменни основи и веранди, баня, душ и тоалетна. Горе на хълма има и резервоар за вода. Според мен къщата си я бива.

Гледах вилата, но с още по-голям интерес разглеждах Бил Хейнс. Очите му блестяха и въпреки обветрения му загар под тях си личаха торбичките.

— Сега ли искате да я разгледате? Ще взема ключовете.

— Поизморих се от шофирането. Не бих се отказал да пийна нещо, Хейнс.

Това определено събуди интереса му, но той поклати глава.

— Съжалявам, господин Далмас, но току-що допих четвъртинката.

Облиза пълните си устни и ми се усмихна.

— За какво е онова воденично колело?

— На кинаджиите е. От време на време тук снимат по някой филм. Онова долу пък е декор. С него снимаха „Любов между боровете“. Останалите неща се разпаднаха. Чух, че филмът се провалил.

— Така ли? Няма ли да ми правите компания?

Извадих моята бутилка уиски.

— Никога не са ме чували да отказвам. Почакайте да донеса чаши.

— Госпожа Хейнс няма ли я?

Той се втренчи в мен с неочаквана студенина.

— Не-е-е — проточи много бавно. — Защо питате?

— Заради пиячката — рекох.

Отпусна се, но още миг ме държа под око. После се обърна и с вдървената си походка влезе в къщата. Излезе с две чашки — от ония, в които се продават топени сирена. Отворих бутилката и налях две яки дози. Седяхме, всеки взел чашата си в ръка, Хейнс изпружил десния си крак почти право пред себе си, с леко изкривено навън стъпало.

— Това си го донесох от Франция — каза той и отпи. — Хейнс Дървения крак. Но ми осигури пенсия и не ми е пречило с госпожиците. Наздраве! — Допи уискито си.

Оставихме чашите и се загледахме в една сойка, която се изкачваше по висок бор. Скачаше от клон на клон, без да се спира да балансира, като човек, който тича нагоре по стълби.

— Тук е прохладно и приятно — обади се Хейнс, — но самотно. Дяволски самотно.

Наблюдаваше ме с ъгълчето на окото си. Имаше нещо наум.

— На някои това им харесва — рекох, посегнах към чашите и изпълних дълга си към тях.

— Действа ми. Пия прекалено много, защото ми действа на нервите. Особено нощем.

Нищо не отговорих. Той гаврътна втората чаша на една бърза и голяма глътка. Мълчаливо му подадох бутилката. Хейнс отпи от третата си доза, килна глава на една страна и облиза устни.

— Странна работа — онова, дето го рече преди малко, че госпожа Хейнс я нямало.

— Просто си помислих дали не е по-редно да се по-отдалечим с тая бутилчица.

— Ъхъ. Приятел ли си на Мелтън?

— Познавам го. Не сме близки.

Хейнс погледна към голямата вила отсреща.

— Тази проклета фльорца! — неочаквано изръмжа с изкривено от гняв лице.

Изгледах го недоумяващо.

— Загубих моята Берил заради тая проклета уличница — мрачно каза Хейнс. — Не й стигнаха другите мъже, та трябваше и на мен, еднокракия да налети. Напи ме и ме накара да забравя, че имам чудесна женичка, за която би ми завидял всеки мъж.

Чаках с опънати нерви.

— А и той да пукне дано! Да остави тая пачавра съвсем сама тук! Хич не ми е притрябвала проклетата му хижа. Мога да живея където си пожелая. Имам си пенсия на инвалид от войната.