Реймънд Чандлър - Удавницата

— Мислех, че Гудуин има пари.

Мелтън сковано вдигна рамене.

— Изнудвач на жени, значи? И глупав на всичкото отгоре, щом взема чекове. Мисля, че ще продължа играта с вас, Мелтън. Адски ще ми е неприятно, ако видя тези вестникарски вампири да се нахвърлят върху подобна история. Но ако се доберат до вас — без мен. Стига изобщо да мога да се измъкна.

Той се усмихна за първи път.

— Ще ви дам петте стотачки още сега.

— Нищо подобно. Наел сте ме да я намеря. Намеря ли я, получавам петстотин чисти — всичко друго отпада.

— Ще видите, че може да ми се вярва — каза той.

— Искам писмо до този Хейнс, горе при езерото Литъл фон. Трябва ми достъп до вилата ви. Единственият начин да се добера до нещо е, като се правя, че изобщо не съм бил в Чеви Чейс.

Той кимна и се изправи. Приближи се до едно от бюрата и се върна с бележка, написана върху клубна бланка:

„До господин Уилям Хейнс Литъл фон Лейк

Драги Бил,

моля те, осигури на приносителя, господин Джон Далмас, достъп до вилата ми и му оказвай всякакво съдействие, докато разглежда имота.

С уважение:

Сгънах бележката и я прибрах при другите придобивки от деня. Мелтън постави ръка на рамото ми.

— Никога няма да забравя това — каза. — Горе ли отивате сега?

— Така смятам.

— Какво очаквате да откриете?

— Нищо. Но ще съм най-големият глупак, ако не тръгна оттам, откъдето започват следите.

— Разбира се. Хейнс е свестен човек, но е малко темерут. Има красива руса жена, която здравата го върти на малкия си пръст. Желая ви късмет.

Стиснахме си ръцете. Неговата бе лепкава като маринована риба.

Разстоянието да Сан Бернардино взех за по-малко от два часа и за пръв път от съществуването му там беше хладно почти колкото в Лос Анджелис и почти поносимо лепкаво. Купих си чаша кафе и половинка ръжено уиски, настъпих педала и се заизкачвах нагоре. До Бъблинг Спрингс беше облачно. После изведнъж стана сухо и ясно, а от клисурите повя хлад.

Най-сетне стигнах до големия бент и се загледах в гладките сини води на Пума Лейк. По езерото се плъзгаха канута, скутери и лодки с извънбордови мотори пореха водата и вдигаха много шум за нищо. Пенливите им дири раздрусваха разни клетници, които срещу разрешително от два долара си губеха времето, за да хванат по някоя рибка за един-два цента.

След бента пътят се разделяше на две. Аз трябваше да продължа покрай южния бряг, където шосето се издигаше нависоко сред обширни гранитни скали. Трийсетметрови борове пронизваха ясното синьо небе. На откритите пространства растеше яркозелена мансанита, малкото добрали се дотук диви иглики, бели и морави лупинии, а също и свещничета. Пътят се спусна до нивото на езерото и започнах да подминавам лагери и цели тълпи девойчета по шорти на велосипеди и скутери. Други се разхождаха по шосето или просто седяха под дърветата и си показваха краката. Нагледах се на толкова много мръвки, че стигаха за цял колбасарски магазин.

Хауард Мелтън ми беше казал да се отбия от езерото по стария път за Редланд, една миля преди Пума Поинт. Отклонението представляваше тясна асфалтова лента, която се виеше нагоре в планината. Тук-там по склоновете имаше накацали къщурки. После асфалтът свърши и се появи тесен черен път. В началото му имаше надпис: „Частен път до езерото Литъл фон. Минаването забранено.“ Свих по него и запълзях покрай огромни голи камънаци, малко водопадче сред борове, черни дъбове и тишина. На едно клонче седеше катеричка, чупеше шишарка и пускаше люспите да пърхат надолу като конфети. Животинката ми се скара и гневно удари с лапичка по шишарката.

Тесният път сви рязко покрай огромен дънер и се озовах пред дъсчена порта, върху която също имаше надпис: „Частна собственост. Не влизай!“

Слязох, отворих я, вкарах колата и отново затворих. Още неколкостотин метра се суках между боровете. Изведнъж под мен блесна овално езерце, потънало дълбоко сред дървета, скали и диви треви, като капка роса, уловена в свито на тръбичка листо. В по-близкия му край имаше жълтеникав бетонен бент с въжен парапет и старо воденично колело отстрани. Недалеч се издигаше къщичка от недялани трупи, покрити с груба кора. Единият от двата комина димеше. Отнякъде долитаха ударите на брадва.

Отвъд езерото, доста далеч, ако тръгнеш по пътя, и не толкова далеч напряко през стената, се издигаха три дървени вили. Едната беше голяма, досами водата, а другите две — по-малки и доста отдалечени една от друга. Срещу бента имаше нещо като кейче с естрада за оркестър и изкорубена дървена табела с надпис: „Лагер Килкеър“. Това нищо не ми говореше, ето защо се спуснах по пътечката до покритата с кора къщичка и почуках на вратата.