Реймънд Чандлър - Червен вятър

— Прибери го, Сам — повтори спокойно Ибара. — Ако запазиш самообладание, всичко остава както си е. Ако не — с теб е свършено.

Направи още една крачка. Коперник широко отвори уста, изпъшка, сетне се отпусна в креслото като ударен по главата. Клепачите му се притвориха.

Ибара рязко издърпа пистолета от ръката му с такова бързо движение, че движение всъщност нямаше. После отстъпи бързо и отпусна ръката с пистолета покрай хълбока си.

— Това е от горещия вятър, Сам. Хайде, да забравим всичко — рече той със същия равен, почти нежен глас.

Раменете на Коперник увиснаха още повече и той зарови лице в ръцете си.

— Добре — каза между пръстите си.

Ибара прекоси безшумно стаята и отвори вратата. Погледна ме с ленивите си, полупритворени очи.

— И аз бих направил много за жена, която е спасила живота ми. Ще изям тая манджа, но не очаквай от мен като полицай да ми хареса.

— Дребният в леглото се нарича Леон Валесанос — рекох аз. — Бил е крупие в клуб „Специя“.

— Благодаря — каза Ибара. — Да вървим, Сам.

Коперник се надигна тежко, прекоси стаята и изчезна от погледа ми през отворената врата. Ибара излезе след него и понечи да я затвори.

— Почакай малко — рекох.

Той извърна бавно глава, сложил лявата си ръка върху дръжката на вратата и отпуснал синкавия пистолет до десния си хълбок.

— Не се занимавам с този случай за пари — поясних. — Семейство Барсали живеят на „Фримонт Плейс“ двеста и дванайсет. Можеш да й занесеш перлите. Ако името на Барсали не попадне в пресата, ще получа пет стотака. Ще ги изпратя на полицейския фонд. Не съм чак такъв умник, за какъвто ме смяташ. Просто така се случи… а партньорът ти е мерзавец.

Ибара погледна към перлите на масичката. Очите му лъщяха.

— Ти ги занеси — рече. — А петте стотака — добре. И ми се струва, че фондът ще ги получи.

Затвори тихо и след миг чух как асансьорната врата тракна.

Отворих един прозорец, подложих глава на вятъра и видях как полицейската кола изчезна зад сградата. Вятърът напираше със сила в стаята и аз го оставих да духа. От стената падна една картина, две шахматни фигури се търколиха от масичката. Болерото на Лола Барсали се повдигна и платът затрептя.

Отидох в кухнята, глътнах малко уиски, върнах се в дневната и й позвъних — колкото и да беше късно.

Обади се тя самата, много бързо, без следа от сънливост.

— Марлоу — рекох. — При теб всичко наред ли е?

— Да… да. Сама съм.

— Намерих нещо. По-точно полицията го намери. Само че твоето чернооко момче те е преметнало. Имам тук една перлена огърлица. Но перлите не са истински. Предполагам, че е продал истинските и ти е приготвил наниз от фалшификати с твоята закопчалка.

Тя мълча дълго. Сетне попита някак плахо:

— Полицията ли ги намери?

— В колата на Уолдо. Но те ще си мълчат. Имаме уговорка. Надникни във вестниците сутринта и ще разбереш защо.

— Това като че ли изчерпва нещата — рече тя. — Мога ли да взема закопчалката?

— Да. Удобно ли ти е да се срещнем тук в четири в бара на клуб „Ескуайър“?

— Много си мил — каза тя. — Може. Франк все така заседава.

— Тези заседания могат да съсипят човек — рекох. Сбогувахме се.

Избрах един номер в западния район на Лос Анджелис. Той беше още там с рускинята.

— Можеш да ми изпратиш тази сутрин чек за петстотин — казах. — На името на полицейския фонд, ако искаш. Защото парите ще отидат там.

Коперник попадна на трета страница в сутрешните вестници с две снимки и хвалебствена половин колона. Дребният мургав мъж от апартамент 31 изобщо не намери място в пресата. Сдружението на собствениците на жилищни сгради също имаше връзки.

Когато излязох след закуска, от вятъра нямаше и следа. Бе тихо, прохладно, малко мъгливо. Небето изглеждаше прихлупено, уютно и сиво. Спуснах се с колата си към булеварда, избрах най-добрия бижутерски магазин и сложих перлената огърлица на черното кадифе под лампата, чиято синкава светлина имитираше дневната. Един мъж с висока яка и раирани панталони изгледа апатично перлите.

— Бива ли ги? — попитах.

— Съжалявам, сър. Ние не правим оценки. Мога да ви дам името на някой експерт по оценките.

— Не се занасяйте — рекох. — Холандски са.

Той оправи светлината на лампата, наведе се и повъртя в ръката си част от огърлицата.

— Искам огърлица очно като тази, със същата закопчалка, и то бързо — добавих.

— Колко точно като тази? — Той не вдигна глава. — И не са холандски. Чешки са.