Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Ние знаем за три, но съм готова да се обзаложа, че има още. Може би много повече.

— И сте сигурна, че това е ново явление?

— Категорично. Досега имаше една-единствена светлинна вълна и нищо друго.

Крейн се втренчи в малкия предмет.

— Какво мислите, че се е случило?

Пионг се усмихна.

— Изглежда, го активирахте, доктор Крейн.

После седна пред клавиатурата и трескаво започна да пише.

— Скруберите за пречистване от въглероден двуокис?

— Проверени.

— Сервоконтролерите и карданите?

— Проверени.

— Херметизация на преградата?

— Сто процента.

— Индикаторите за насочване по инерция?

— Зелени.

— Електромагнитният механизъм?

— На максимална степен.

— Сензорът за температурата?

— Проверен.

Томас Адкинсън се обърна към таблото с уредите и престана да слуша размяната на въпроси и отговори между лоцмана и инженера. Пултът му светеше в зелено. Прикрепените към долната част на Стъкленото топче роботизирани ръце бяха готови за работа.

Поредицата отекващи гърмежи извън корпуса беше спряла. Замени я слабо свистене. Входната плоскост отново беше запоена и всички следи от спойката се излъскваха. Ако някой новодошъл в Сондажния комплекс се разходеше около Топчето, щеше да види идеална гладка сфера без абсолютно никакъв признак, че вътре има трима души. Трима поставени изключително натясно и чувстващи се неудобно мъже.

Адкинсън се размърда неспокойно на малкия метален стол, опитваше се да си намери положение, в което да се чувства удобно през следващите двадесет и четири часа. Влизането и излизането от сферата отнемаше толкова много време — деветдесет минути подготовка за спускане и тридесет минути за изваждане след това — че екипажът трябваше да работи на три смени за максимална ефективност.

„Максимална ефективност, дрън-дрън“ — помисли Адкинсън. Господи, сигурно имаше по-лесен начин да си изкарва прехраната.

Комуникационната линия изчурулика.

— Стъклено топче Едно, говори Контрол на спускането — разнесе се безплътен глас от малкия високоговорител. — Какво е положението ви?

Лоцманът Гроув взе микрофона.

— Тук Стъклено топче Едно. Всички системи функционират.

— Прието.

За миг настъпи тишина, после се усети внезапно раздрусване. Сферата беше извадена от гнездото си и я придвижваха към шлюза. Последва усещане за уравновесяване и после за кратко рязко падане, когато скобите се отвориха и пуснаха кълбото в шлюза. Херметичните врати се затвориха с трясък. Като всички други звуци отвън, грохотът беше странно приглушен и отекваше по множество чудати начини.

Това се дължеше на необикновената конструкция на Стъкленото топче. Многопластовият външен корпус беше направен от титаниево-керамично-епоксиден карбид, а вътрешният — от армирана стомана. Двойните корпуси обаче бяха нещо обичайно за дълбоководните плавателни съдове. Сферата беше уникална с материала между двата корпуса. Адкинсън беше виждал чертежи и снимки. Там вътре имаше хиляди подпори — от единия корпус до другия, навсякъде подпори между подпори.

Проектантите на Стъкленото топче бяха почерпили вдъхновение от природата и за Адкинсън това беше най-странното. Той помисли, че се шегуват, когато му го обясниха. Невероятно сложното укрепване беше подсказано от кълвачите. Изглежда, мозъкът на всяка нормална птица, която непрекъснато чукаше по дърветата, за рекордно време би се превърнал в пихтия от ударите. Черепът на кълвача имаше два пласта с миниатюрни подпори между тях.

Адкинсън поклати глава. Кълвач. Господи. И все пак необходимостта да е затворен херметически в лъскавата метална топка се дължеше на високото налягане.

Налягането. Адкинсън положи усилия да не мисли за това.

— Стъклено топче Едно — изграчи комуникационната връзка, — говори Контрол на спускането. Излязохте от шлюза. Херметизацията е активирана.

— Прието — отговори Гроув, остави радиопредавателя и се обърна към инженера Хорст. — Какво е положението на Буболечката?

Хорст се беше навел над контролното табло, което се състоеше от три екрана, клавиатура и два малки гумени лоста.

— Скачва се.

Адкинсън го наблюдаваше лениво. Очите на Хорст бяха приковани в екраните. Там се виждаха три обекта, зеленикави изображения от сонар, по едно на всеки екран. Първият показваше Стъклено топче Едно, третият земекопната машина на тунела, а средният — океанския робот, известен като Буболечката. На борда имаше само една външна камера, предаваща в реално време, малка и безжична, с екран малко по-голям, отколкото на перископ — тя бе запазена за лоцмана.