Линкълн Чайлд - Границата Мохо

Но какво пазеха?

— Нула минус три хиляди фута — съобщи Гроув. Скоростта на спускане намаля.

Хорст се вгледа в екраните пред себе си.

— Буболечката забави скорост.

Гроув се намръщи.

— Нали не е като последния път?

„Последният път“ се отнасяше за мисията предишния ден, когато Буболечката необяснимо престана да реагира на командите в продължение на шестдесет секунди близо до най-ниската точка на шахтата. Адкинсън се зачуди кой идиот й е измислил този прякор. Буболечка навяваше представа за нещо малко и симпатично, но роботът изобщо не приличаше на буболечка и определено не беше симпатичен — беше си тромава чудовищна машина.

— Не, не е като последния път — отвърна инженерът. — Това е само температурен градиент. След една-две минути ще минем през него.

Адкинсън внимателно се премести на малката седалка и се помъчи да тласне мислите си в по-положителна посока. Днес беше нещо като празничен ден. През нощта пробивната машина беше проникнала през дъното на основния пласт — втория слой на земната кора. Те щяха първи да навлязат в океанския пласт — третата и най-дълбоката част на земната кора. Отдолу се намираше границата Мохо и онова, което ги чакаше там.

Адкинсън беше любопитен какво ще намерят. Знаеше само, че това е най-тънкият от трите слоя и най-малко проученият. В края на краищата дори океанският Сондажен проект не беше стигал толкова надълбоко. Не трябваше да забравя, че отиват там, където не е стъпвал човешки крак.

Той въздъхна, докато лениво си играеше със сложния пусков механизъм на роботизираната ръка, която, разбира се, се контролираше безжично, тъй като през обшивката на Топчето не проникваше хидравлика и електричество. Пътуването надолу щеше да мине много по-бързо, ако компанията беше по-интересна, но разговорът с Хорст и Гроув беше социалният еквивалент на гледане как изсъхва боя.

— Нула минус шест хиляди фута — каза Гроув.

„Майната ти“ — мрачно помисли Адкинсън.

Изминаха десет минути, през които тишината се нарушаваше само от обажданията по предавателя от Базата и неумолимото монотонно бръщолевене на Гроув. Адкинсън се оживи, когато най-после се приближиха до дъното на шахтата. Отново можеше да започне уморителната си работа — да получава полукръглите стоманени обръчи, спускани по кабел от станцията, да ги вкарва на местата им с безбройните малки лостове, контролиращи ръката на робота, и да ги заварява. Така времето щеше да мине бързо.

— Намали скоростта — заповяда Гроув.

— Слушам — отвърна Хорст и почука по малката клавиатура, прикрепена между лостовете. — Започваме плъзгане надолу.

Гроув взе предавателя.

— Контрол на спускането, говори Стъклено топче Едно. Приближаваме се към работния обект. Започваме разполагането на полезния товар.

— Прието, Стъклено топче Едно — обади се пискливият глас от високоговорителя. — Започва разполагане на полезния товар.

Гроув погледна Адкинсън. Това беше сигналът да се размърда. Адкинсън кимна и се залови да подготвя станцията си. Включи монитора на сонара на активен режим, за да наблюдава спускането на секциите на стоманената стена, внимателно хвана пусковия механизъм на автоматичната ръка, сви я, провери шестте малки лоста, които я контролираха, и започна да проверява изправността първо на големия мотор, а после и контролните уреди на малкото двигателно устройство.

Странно. Ръката реагираше мудно на движенията на пусковия механизъм.

Гласът на Гроув прекъсна мислите му.

— Спряхме — каза лоцманът и се обърна към Хорст. Какво става?

— Не знам. — Инженерът почука по клавиатурата си и погледна единия екран.

— Има ли предупреждение за опасна близост до пробивната машина?

— Не — отвърна Хорст. — Машината започна да работи по график и вече е изкопала четири фута.

— Тогава защо Буболечката спря?

— Нямам представа. Пръстите на Хорст летяха по клавиатурата. — Реагира на командите само от време на време.

— Господи. Само това ни липсваше. — Гроув удари с юмрук по преградата.

Лоцманът беше поносим, когато нещата вървяха добре, но ако станеше засечка, се превръщаше в непоносим досадник. Адкинсън силно се надяваше, че смяната им няма да бъде записана в книгите за рекорди.

— Можеш ли да увеличиш мощността? — попита Гроув.

— Вече е на максимума.

— По дяволите, по-добре.

— Ето — каза Хорст. — Отново се движи.

— Така повече ми харесва — отвърна Гроув. Тонът му пак беше нормален. — Хайде, Адкинсън, приготви се да…