Лий Чайлд - По трудния начин

Ричър остави Грегъри да работи с мобилния си телефон и се върна през кухнята до кабинета на Лейн. Лейн седеше зад бюрото си, но не правеше нищо полезно. Само поклащаше стола си напред-назад в миниатюрна дъга и вторачено гледаше двете снимки близнаци пред него. Двете му съпруги. Едната беше загубена завинаги. А може би и другата.

— ФБР откриха ли извършителите? — попита Ричър. — Първия път, с Ан?

Лейн поклати глава.

— Но ти знаеше кои са.

— Тогава не — отвърна Лейн.

— Но си разбрал по-късно.

— Така ли?

— Разкажи ми как.

— С разширяване на кръга от заподозрени — отвърна Лейн. — Кой би направил такова нещо? Отначало изобщо не можех да си представя някой да го направи. Но очевидно го беше направил, така че разширих кръга от възможности. Тогава пък изведнъж всички хора на света влязоха в него. Вече нищо не разбирах.

— Изненадваш ме. Все пак работиш в свят, в който отвличанията и заложниците не са непознати.

— Така ли?

— В чуждестранни конфликти — поясни Ричър. — Специални военни подразделения.

— Но това се случваше вкъщи — каза Лейн. — В центъра на Ню Йорк. И ставаше въпрос за жена ми, а не за мен или за някой от моите хора.

— Но ти все пак си ги намерил.

— Така ли?

Ричър кимна.

— Не ме питаш дали смятам, че е възможно да са същите хора. Не разсъждаваш за това. Все едно знаеш със сигурност, че не са те.

Лейн не отговори.

— Как ги намери? — попита Ричър.

— Някой чул нещо, което някой друг казал на трети. Информационната мрежа на търговците на оръжия.

— И?

— Имаше четирима души, които бяха чули за една моя сделка, и си бяха направили извода, че имам пари.

— Какво стана с тях?

— Ти какво би направил на мое място?

— Бих се уверил, че никога повече няма да го направят.

Лейн кимна.

— Може да се каже, че съм абсолютно сигурен, че тези хора сега не са същите.

— Чувал ли си нещо ново? — попита Ричър.

— Нито дума.

— Конкурент в бизнеса?

— В този бизнес нямам конкуренти. Имам подчинени и младши партньори. Но дори да имах конкуренти, те нямаше да направят такова нещо. Това е самоубийство. Щяха да знаят, че рано или късно пътищата ни ще се пресекат. Би ли рискувал да ядосаш отряд от въоръжени мъже, с които има голяма вероятност да се срещнеш някъде извън обсега на радарите?

Ричър не отговори.

— Ще се обадят ли пак? — попита Лейн.

— Мисля, че да.

— Колко ще поискат този път?

— Десет — отвърна Ричър. — Това е следващата стъпка. Един, пет, десет, двайсет.

— Трябват две чанти — разсеяно въздъхна Лейн. — Не мога да събера десет милиона долара в една чанта.

Не показа никаква друга реакция. Вече е изгубил един плюс пет, помисли си Ричър. Плюс още един, който обеща на мен, плюс още десет. Това са седемнайсет милиона долара. Този човек току-що извади седемнайсет милиона долара и дори не му мигна окото.

— Кога ще се обадят? — попита Лейн.

— Време за път и време за спор — отвърна Ричър. — В късния следобед или привечер. Не по-рано.

Лейн продължаваше да поклаща стола си. Притихна. После на вратата се почука.

— Намерих го — каза Грегъри на Ричър, а не на Лейн. — Сградата на Спринг Стрийт. Собственикът е фалирал строителен предприемач. Един от хората на адвоката му ще ни чака там след час. Казах му, че се интересуваме да купим парцела.

— Добра работа — каза Ричър.

— Значи може би трябва да преосмисляш онова, което каза за огледалото с дръжка.

— Може би трябва. Може би един ден ще го направя.

— Да тръгваме тогава.

На бордюра на 72-ра улица ги чакаше друго ново беемве. Този път колата беше черна. Този път шофьорът остана зад волана, а Грегъри и Ричър се качиха отзад. Жената, която наблюдаваше сградата, ги видя и си отбеляза часа.

Човекът от адвокатската кантора на фалиралия строителен предприемач беше висок и слаб юрист на трийсетина години. Джобовете на костюма му бяха издути от многобройните връзки с ключове, които постоянно разнасяше със себе си. Недвижимите имоти в криза очевидно бяха специалитет на кантората му. Грегъри му даде визитка на OSC и представи Ричър като сътрудник на компанията, чието мнение цени високо.

— Някой използва ли сградата? — попита Грегъри. — Имам предвид в момента?

— Притеснявате се за бездомници, които живеят вътре незаконно ли? — отвърна с въпрос длъгнестият мъж.

— Или наематели — поясни Грегъри. — Каквито и да е.

— В сградата няма никой — каза човекът. — Уверявам ви, че в нея няма вода, електричество, газ, дори отходните канали са затворени. Ако говорим за тази сграда, за която си мисля, има и още един фактор, заради който е твърде малко вероятно вътре да живеят хора.