Лий Чайлд - По трудния начин

Лейн не отговори.

— Същото важи и за Кейт — продължи Ричър. — Нея също няма да я видиш никога повече. В това също можеш да си сигурен.

— Само дето няма да излезеш жив оттук — каза Лейн. — Ако не реша да те пусна.

Ричър поклати глава.

— Тук няма да използваш огнестрелно оръжие. Не и в Дакота Билдинг. Сигурен съм, че ако го направиш, ще ти прекратят договора за наем. А аз не се притеснявам от ръкопашен бой. Не и срещу дребни момчета като твоите. Не си ли спомняш как беше в армията? Когато някой от вас създаваше проблеми, на кого се обаждахте? На Сто и десета специална част, естествено. За опасни хора трябват още по-опасни ченгета. Аз бях едно от тях. Няма проблеми пак да стана. Срещу всички едновременно, ако искате.

Никой не каза нищо.

— Не съм дошъл, за да ви насочвам в погрешна посока — каза Ричър. — Ако исках да го направя, тази сутрин щях да ви дам описания на двама измислени човека. Ниски, високи, дебели, слаби, няма значение. Ескимоси с кожени шапки. Африканци, облечени като племенни вождове. Щях да ви накарам да гоните вятъра из целия град. Но аз не го направих. Върнах се и ти се извиних, че всъщност все още не ви насочвам наникъде. Защото съжалявам за това. Наистина. Съжалявам за цялото проклето положение, в което си попаднал.

Никой не каза нищо.

— Но трябва да се държиш — продължи Ричър. — Всички трябва да се държим. Подобни неща никога не минават лесно.

В стаята беше все така тихо. После Лейн въздъхна. И кимна.

— Извинявам се — рече той. — От все сърце. Моля те да ми простиш. Напрежението си казва думата.

— Извинението се приема — отвърна Ричър.

— Един милион долара, ако намериш жена ми — обяви Лейн.

— За мен? — попита Ричър.

— Като награда.

— Предлагаш ми сериозно увеличение. Преди няколко часа бяха двайсет и пет хиляди.

— Ситуацията също е по-сериозна, отколкото беше преди няколко часа.

Ричър не отговори.

— Приемаш ли? — попита Лейн.

— После ще говорим за награда — каза Ричър. — Ако успея да направя нещо.

— Ако?

— Много съм изостанал от събитията. Успехът зависи единствено от това още колко време ще можем да протакаме.

— Ще се обадят ли пак?

— Мисля, че да.

— Защо спомена африканци?

— Кога?

— Току-що. Спомена африканци, облечени като племенни вождове. Като пример за измислено описание.

— Беше просто пример. Както ти сам каза.

— Знаеш ли нещо за Африка?

— Голям континент южно от Европа. Никога не съм бил там.

— Какво ще правим сега?

— Ще мислим — отвърна Ричър.

Лейн се прибра в кабинета си, а петима от хората му излязоха да закусват. Ричър остана в дневната. Грегъри остана с него. Двамата седнаха един срещу друг на две ниски канапета. Между канапетата имаше масичка за кафе. Масичката беше от полиран махагон. Канапетата бяха с шарена памучна тапицерия. По тях имаше и лилави възглавнички. Цялата стая изглеждаше прекалено украсена, нагласена и цивилизована предвид обстоятелствата. А портретът на Кейт Лейн доминираше в нея. Погледът й се усещаше навсякъде.

— Ще можеш ли да я върнеш? — попита Грегъри.

— Не знам — отвърна Ричър. — Обикновено такива ситуации не завършват щастливо. Отвличането е брутален бизнес. Обикновено е същото като предумишленото убийство, но с малко закъснение.

— Значи си песимист?

— Не, реалист.

— Има ли изобщо някакъв шанс?

— Може би да, ако сме по средата на играта. Може би не, ако сме в края. Все още не усещам нещата както трябва. Освен това във всяко отвличане накрая е най-трудно.

— Наистина ли мислиш, че са били в сградата, когато оставих ключовете?

— Възможно е. Изглежда ми логично. Защо да чакат отвън, когато могат да чакат вътре?

— Добре — рече Грегъри. — А какво смяташ за следното? Това е базата им. Те са вътре. А не в северната част на щата.

— Къде са колите?

— В гаражи под наем из целия град.

— Защо закъсняват с пет часа?

— За да създадат погрешно впечатление.

— Би било невероятен блъф — каза Ричър. — Те ни заведоха там. Дадоха ни точния адрес.

— Но все пак е вероятно.

— Не особено — сви рамене Ричър. — Но са се случвали и по-странни неща, предполагам. Така че наистина се обади на онези номера. Разбери каквото можеш. Ако е възможно, опитай се да намериш някой с ключ от сградата, който да ни посрещне. Но не точно пред входа. На ъгъла на Томпсън Стрийт. Там няма да ни видят, ако случайно са вътре.

— Кога?

— Веднага. Трябва да се върнем там, преди да се обадят със следващото искане за откуп.