Лий Чайлд - По трудния начин

Той намери ключа, който му трябваше, и отвори портата на алеята откъм Томпсън Стрийт. Тримата тръгнаха заедно на изток, зад сладкарския магазин, към червената задна врата на указаната сграда.

— Почакайте — каза Грегъри.

После се обърна към Ричър и продължи шепнешком:

— Ако наистина са вътре, трябва да внимаваме. Може да убият и двете.

— Малко вероятно е да са вътре — каза Ричър.

— И все пак, да бъдем подготвени за най-лошия вариант настоя Грегъри.

Ричър кимна. Отстъпи назад, вдигна поглед и провери прозорците. Бяха почернели от мръсотия, а плътно зад тях бяха дръпнати прашни черни завеси. От улицата идваше силен шум от уличното движение, който се чуваше дори в алеята. Следователно нямаше как да са забелязали приближаването им.

— Какво решаваме? — попита Грегъри.

Ричър се огледа замислено. После пристъпи към адвоката.

— Откъде сте толкова сигурен, че вътре няма никой?

— Ще ви покажа — отвърна човекът.

Той завъртя ключа и отвори вратата. После вдигна ръка, за да спре Грегъри и Ричър да не вървят твърде близо до него. Защото факторът, за който говореше преди и заради който беше твърде малко вероятно вътре да живеят хора, беше очевиден: в сградата нямаше под.

Отворената задна врата висеше над триметрова яма. Дъното на ямата беше подът на мазето, покрито с половин метър боклуци. Над него нямаше нищо. Петнайсет метра черна дупка, която стигаше чак до долната страна на покрива. Сградата приличаше на гигантска кутия за обувки, поставена на едната си страна. В полумрака смътно се различаваха очертанията на някогашните подове. Бяха изрязани плътно до стените. Останките от отделните помещения все още бяха ясно очертани от различните тапети и вертикалните белези, където бяха съборени вътрешните стени. По някаква странна причина прозорците бяха оставени със завеси.

— Виждате ли? — попита адвокатът. — Не става за живеене, нали?

До задната врата беше подпряна стара дървена стълба. Ако човек беше достатъчно ловък, можеше да се хване за вратата, да се люшне настрани, да стигне до стълбата и да слезе по нея в боклука. После същият този човек можеше да изгази до фасадата на сградата и да претърси боклука с фенерче, за да намери нещо, което е паднало от дупката на пощенската кутия три метра по-нагоре.

Или ако беше още по-ловък, човек можеше направо да чака долу и да хване във въздуха нещото, пуснато през пощенската кутия — като бейзболен защитник.

— Тази стълба винаги ли си е била там? — попита Ричър.

— Не си спомням — отвърна адвокатът.

— Кой друг има ключове от сградата? — попита Ричър.

— Всичко живо и дори някои, които вече не са сред живите — каза адвокатът. — Сградата е празна почти от двайсет години. Само последният собственик е пробвал десетина различни планове за преустройство. Това означава десетина архитекти, строителни предприемачи и бог знае още какви. Ами преди него? Първата ви работа трябва да бъде да смените ключалките.

— Не я искаме — каза Грегъри. — Търсим нещо, в което да се нанесем веднага. Да минем с едно боядисване или нещо подобно. Но това тук е под всякаква критика.

— Можем да го отразим в цената — предложи адвокатът.

— Един долар — каза Грегъри. — Повече не бих платил за такава дупка.

— Значи ми губите времето — каза човекът.

После се наведе над ямата и дръпна вратата, за да я затвори. Заключи я и се върна по алеята, без да каже нито дума повече. Ричър и Грегъри го последваха на Томпсън Стрийт. Там той заключи портата на алеята и си тръгна в южна посока. Ричър и Грегъри останаха на тротоара.

— Значи базата им не е тук — заяви Грегъри с прецизния си британски акцент.

— Огледало с дръжка — каза Ричър.

— Сградата е просто място, където прибират ключовете от колата. Сигурно се катерят по тази стълба като маймуни от цирка.

— Сигурно.

— Значи следващия път трябва да наблюдаваме алеята.

— Сигурно.

— Ако изобщо има следващ път.

— Ще има — каза Ричър.

— Те вече са изкарали шест милиона долара. Със сигурност ще настъпи някакъв момент, в който ще решат, че толкова им е достатъчно.

Ричър си спомни за пръстите на крадеца, които шаваха в джоба му.

— Погледни на юг — отвърна. — Онова там е Уолстрийт. Или пък се разходи по Грийн Стрийт и разгледай витрините. Няма такова нещо като „достатъчно“.

— За мен би било достатъчно.

— За мен също — каза Ричър.

— Това ти казвам. Може би са точно като нас.

— Не са точно като нас. Аз никога не съм отвличал никого. А ти?