Лий Чайлд - По трудния начин

— Прибираме се — каза той.

Двамата с Ричър се върнаха пеш по Шесто Авеню и се качиха на метролиния „С“, с която изминаха осем спирки в северна посока до 72-ра улица. Излязоха навън откъм „Строубъри Фийлдс“. Влязоха във фоайето на Дакота Билдинг точно в осем и половина.

Жената, която наблюдаваше сградата, ги видя и си отбеляза часа.

Лошите новини докараха Едуард Лейн до ръба на нервна криза. Ричър не откъсваше поглед от него, докато той се бореше да не избухне. Крачеше из дневната, неволно свиваше ръце в юмруци и забиваше нокти в дланите си.

— Заключения? — попита накрая Лейн.

Звучеше по-скоро като ултиматум, отколкото като въпрос.

— Ще преразгледам предишните — отвърна Ричър. — Може би не са трима души. Може би са само двама. Единият стои при Кейт и Джейд, а другият идва сам в града. И той всъщност няма нужда да наблюдава как Грегъри се отдалечава по Уест Бродуей, защото и без това смята да използва задния вход. Вече се е скрил в алеята.

— Това е рисковано. По-безопасно е да се движи свободно по улицата.

Ричър поклати глава.

— Те са проучили всичко. Съседката е в своята сграда от седем и трийсет сутринта до единайсет и трийсет вечерта. Това обяснява часовете, които избраха похитителите. Седем часа тази сутрин, преди тя да се появи. Единайсет и четирийсет първата вечер, след като си е тръгнала. Единайсет и четирийсет е прекалено прецизно за уговорен час, не мислите ли? Трябва да има някакво обяснение, че са го избрали.

Едуард Лейн не отговори.

— Или пък е само един — продължи Ричър. — Сам. Не е невъзможно. Ако Кейт и Джейд са заключени в северния край на щата, той може да идва и сам.

— Заключени?

— Да. Може би и завързани, със запушена уста.

— По дванайсет часа? Докато той измине пътя в двете посоки?

— Те са отвлечени. Не са на санаториум.

— Само един?

— Не е невъзможно — повтори Ричър. — Може би дори не е бил в задната алея. Може би е чакал в самата сграда, готов за действие. Може би е чакал точно зад вратата. Може би Грегъри е пуснал ключовете направо в ръката му.

— Ще се обадят ли пак? — попита Лейн. — Ще се обади ли?

— След четири часа отново ще започне същият спор както преди.

— И?

— Ти какво би направил?

Лейн не отговори. Вместо това попита:

— Ако е само един, с кого ще спори?

— Със себе си — отвърна Ричър. — Това е най-трудният от всички спорове.

Лейн продължи да крачи напред-назад. Но ръцете му се успокоиха. Все едно току-що му беше хрумнало и още нещо. Ричър го очакваше. Започва се, помисли си той.

— Може би си прав — каза Лейн. — Може би не са трима.

Ричър не отговори.

— Може би са четирима — продължи Лейн. — И може би ти си четвъртият. Може би точно затова си бил в кафенето първата вечер. Пазел си партньора си. Искал си да се увериш, че ще се измъкне без проблеми.

Ричър не отговори.

— Ето защо се кандидатира да наблюдаваш вратата тази сутрин — добави Лейн. — Знаел си, че там няма да се случи нищо. Вместо това трябваше да наблюдаваш колата. Трябваше да си на Шесто Авеню, а не на Спринг Стрийт. Знаел си и че ще поискат още пет милиона. Защото си един от тях, нали?

В стаята настъпи тишина.

— Два въпроса — каза Ричър. — Защо да се връщам в кафенето втората вечер? Втората вечер нищо не се случваше. И ако бях от лошите, защо изобщо да казвам на Грегъри, че съм видял нещо?

— Защото си искал да се промъкнеш сред нас и да ни насочваш в грешна посока. Знаел си, че ще изпратя някого да потърси свидетели. Това е очевидно. И ти си го чакал там като паяк в мрежата си.

Лейн обходи стаята с поглед. Ричър проследи погледа му. Цареше атмосфера на тихо отчаяние и прикрита заплаха — шестима ветерани от специалните части отвърнаха на погледа му, яки като стомана и изпълнени с враждебност към непознатия и с естественото подозрение на всеки истински войник към военните полицаи. Ричър огледа лицата им едно по едно. После сведе поглед към снимката на Кейт Лейн.

— Жалко — каза. — Съпругата ти е прекрасна, Лейн. Детето също. И ако искаш да си ги върнеш, аз съм единственият ти коз. Защото, както вече ти казах, твоите момчета могат да поведат война, но не могат да проведат разследване. Не могат да намерят онова, което търсиш. Познавам много такива момчета. Не могат да си намерят и задника, дори ако им дадеш огледало с дръжка.

Никой не каза нищо.

— Знаеш ли къде живея? — попита Ричър.

— Мога да разбера — отвърна Лейн.

— Не, не можеш — възрази Ричър. — Защото аз всъщност не живея никъде. Постоянно съм в движение. Тук, там, навсякъде. Така че, ако реша да си изляза оттук в този момент, никога повече няма да ме видиш, през целия си живот. Можеш да си сигурен.